автор: Dimi

Докъдето стигат чайките, чакам те,
написах с камъчето в обувката си,
ти, с другия ум, чакам те,
трудно ти е да повярваш
и да събереш думите си в един вик за помощ.
Чакам те!
Приготвих завивка, за да те стопля
и всичкото време,
по-нежно от гривна,
отразяваща точно всяка част от тялото ми,
и нещо лично, затворено в страх
да не стане храна за цветята,
с бризът на ръцете ти и дъхът на дрехите ти, дошли
като чек, който няма да осребря, докато не превъртим.
И докато удря глава и лакти и стиска челюсти да не изкрещи,
някой му слага шапка да върви накъдето не ще,
проклинайки всичко.

Докъдето стигат чайките,
повтарям се във веждите, все на едно и също място,
като червея, скрил се в сърцето на ябълката,
като косата на царевицата, с която се обличах,
и затварях черните си очи, за да уловя нощта
на кървавото слънце по устните ми,
когато бях рана и нямаше място под него.
Тук няма хоризонт, който да не съм нарисувала
с графити и граници за преминаване,
въпреки, че се крия в черупка от четири стени
и реша косите си наобратно.

Докъдето стигат чайките, много пъти ще те питам едно и също,
докато не ми отговориш, щастлив ли си,
пожелах ти го преди да се завихрят разярените,
вмирисани на чесън и смърт банди,
преди да удари четвъртият час,
преди да разбереш кой ден сме днес,
преди да преброиш младостта си,
преди да прочетеш това, пожелах ти го!

Докъдето стигат чайките, брадата ти – разтворени крила,
ще скрие слънцето по обед над главата ми, на това място,
където се раждат стиховете,
и всичките посоки ще са стая с четири ъгли,
а шапката ти – покрив, остави перото й да пише,
ще го прочете светът и ще разбере,
преди нощта да го изтрие, че се влюбих в теб,
не когато бе с ботуши, не когато зареждаше автомата
и пускаше водата да тече, за да не се чуват изстрелите,
а после, когато пушеше трева до безсъзнание,
почернял, изпуснал се и плачеше.
Искаш любов, искаш любов, страшно искаш любов!
Аз съм любов!