автор: yotovava

Въздишка е въздухът вярвах
в дните на златното детство.
Дърветата всичките бяха
на земята безбройни ръцете.
Те дърпаха струни небесни
и ронеха нежния вятър.
Тополите шепнеха тайнство.
В септемврийски следобед дояха
дъжда от облаци сиви.
И сетните птици
изпращаха.
Милиарди зеници
– листата им,
дебнеха страха ми от тъмно,
приказки после разказваха.
Залези дълги разплитаха
плитките слънчеви
с пръсти изящни,
преди да потънат в небето на запад…
Есенно грееше листопадът.
Очите ми стопляше бухнала шума.
Пролет - напъпила жажда за плод.
Гората далечна и ехотна,
пълна с живот.

Моя тъжна и пуста земя
- без ръце, без очи и без думи!
Аз ли бях викът на секача
и защото мълчах ли,
ти си отиваш?
Няма ласка по дънера срязан,
само кръгове на живота му тъжен.
Там се лутат объркани мравки
и разчитат в сълзите му пътя.
Без шепот светът оглуша.
Превръща се бавно в пустиня.
Диша тежко бетон и асфалт,
с вени мазутно-бензинни.
Свива юмрук към луната –
празно черно око.
Проблясва и къпе града
нощем сълзата ти кална!
Сърце от панел и неон.

Майчице моя, прости ли
на всеки закърмен с гръдта ти,
поел твоя дъх за зелено!
А после с удобство предавал
ден подир ден твойта нежност.
Аз ли бях дъхът на палача,
небето ти който обрече?

Моя тъжна и пуста земя!
Капка синя в студена вселена.
Искам сетно да мога сега
да прегърна милиарди ръцете ти,
да ме милваш с онази любов
от която утрото тръгва
и шепне нов благослов
и молитва, очакваща сбъдване!