автор: ianchefff

        Това е история, съвсем истинска, случила ми се съвсем скоро. А именно – вчера. В нея се разказва затова как ударих една жена, за първи и надявам се последен път в моя живот. Ама тя си го просеше, мамка му.
        Как започна всичко. Ами банално. Първо, разделих се с гаджето. Забелязвали ли сте, че когато се разделяте с някого, се случват свръхестествени неща. Прозрения, събития. Дори чудеса. Няма значение.
        Някои хора преодоляват раздялата с пиене, други с други жени. Или други мъже. Аз си седя вкъщи, чудейки се какво да избера. И докато си седя и се чудя, един приятел идва и ме замъква в близката кръчма...
        Приятно място. Има си всичко. Пушек, нацупени сервитьорки, снобари-палячовци, чалга ритми. Не си падам по чалгата, но в такива моменти ми е все едно. Заклевам се.
        Започваме да си пийваме, той ми разказва вицове, аз се смея, за да не му провалям ентусиазма. Но по едно време, предполагам от изпития алкохол, решавам, че вече съм нов човек, минало ми е, не се сърдя на никого, не се чувствам зле, не се мисля за поредния прекаран, зарязан и изритан. Чувствам се добре. Във въздуха се носи аромат на пържени кюфтета с лук. Нещо, което обожавам. Поръчвам си, хапваме. Веселба. Настроението ми се подобрява. Ама наистина.
        Незабележимо, на масата ни са седнали две жени. Едната е до мен. Дори моят приятел вече разговаря с тях. Явно доста време е минало. Значи аз съм поръчал кюфтетата, изял съм ги, изпил съм известно количество без да съм забелязал каквото и да е.
        – Това е Ивелина... – запознава ме моят приятел с тази, която седи до мен. Ми, добре изглежда, така на първо четене си отбелязвам. Свежа. Да, затова са приятелите, когато ти е тъжно да те развеселят, да те ободрят, да ти зашлевят шамар. Да направят така, че отново да поискаш да живееш. Да осъзнаеш, че трябва да имаш самоуважение. И други работи.
        – Приятно ми е – казвам, – аз съм Петко.
        В процеса на разговора виждам, че тя е много готина, красива, умна, интелигентна и възпитана пичка, почти колкото... не се сещам колкото кого. Не е важно. Ивелина отива до тоалетната в един момент. Докато се движи покрай масите усещам, че има нещо, което е странно в нейната походка, но решавам, че е много очарователно. Лека полека започвам да я харесвам.
        Говорим си, вдигаме наздравици. Някак странно е движението на нейната лява ръка с чаша в нея, но си мисля, че си е пийнало момичето и заради това движенията му са леко некооординирани. Това пък, ако се стигне до някакво развитие на нашите чисто приятелски отношения, може да се окаже, че е за добро. Има сякаш и лек говорен дефект, но това я прави само по-симпатична...

        Без да разбера как, се оказва, че съм на легло в приятно затъмнена стая. И Ивелина е до мен. Аха. Това е развитието значи. Не са ме отсвирили. Добре, не знам как е станало, но няма и да питам. Започваме да се прегръщаме, да се целуваме. Приятно е. Алкохолът не ми пречи, явно дори и да съм прекалил не го забелязвам. Но ми се ходи до тоалетната.
        – Извинявай, къде е тоалетната? – правя се на възпитан, не че не съм.
        – Ами ей там – показва ми тя – но аз ще отида първа.
        Става, отива до банята... бави се. Бави се... Бави се...
        Не издържам. Ставам и се изпикавам във фикуса, който спи в ъгъла.
        Спокоен и готов за подвизи се отпускам на леглото.
        Тя се връща с чаша вода в ръка. Не знам за какво й е, но допускам, че ще е за нещо забавно. Няма начин. Забелязвам, че гърдите й са много добре... оформени под блузката, с която е все още.
        Сяда пак до мен и продължаваме. Усещам, че тя иска да направи нещо, което ние мъжете принципно не отказваме. Разкопчава ми дънките, целува ме по гърдите, лека полека се свлича към корема. Тръпна от предчувствието...
        Спира. Вдига глава. Поглежда ме с прекрасните си сини очи в комплект с русата си косичка. Има и лунички. Разкош.
        – Трябва да си махна... – промълвя едва, а аз се чудя какво трябва да маха. Предполагам, това, с което е облечена. Добре. Нека да видим гърдите...
        Ъ? С нежната си ръчичка си изважда горното чене. После и долното. Устата й придобива странен вид. За миг ми прилошава, Чувствам отлив на сили, но се държа. Тя ги пуска в една чаша за вода. Ето за какво й е била тъпата вода.
        Почва тя... Да ви кажа, при такива обстоятелства е някак особено усещането. Но, все е нещо. Влизам във филма, като я милвам по гърба, по ръцете. Става ми хубаво. Блуждая по стените, за да се разсея малко. Смятам, ще ме разберете, това е нормално. И я подръпвам за лявата ръка малко по-силно... И ръката й се откача от рамото!? Моля!? Преди малко ми прилоша, сега ми причернява. Само да не си докарам някой инфаркт. Ще ме тресне изневиделица и докато се осъзная, вече ще лежа в Пирогов. Ако има с какво да набере номера... То уж за секс става дума, пък гледай какви превратности ти поднася съдбата.
        Тя ме поглежда отново. Пърха с клепачи. Е, доколкото се виждат на приятно приглушеното осветление. Тя сама го била измислила, проектирала и осъществила. Така се изрази. “Аз сама го осъществих”. На майка ти свежата путка! Изразителна! Нищо. Все още нищо не е загубено, мисля си.
        Сприраме тази дейност. Махам блузката. Както е клекнала пред мен й помагам да си свали сутиена... Оказва се пълен с памук или нещо подобно. Е, стига де!
        – Каква съм хитруша, а? – казва тя и ми намигва.
        Просто не знам какво да кажа. Само кимвам с неопределен смисъл да не вземе да се обиди нещо. Държа се джентълменски. Все още. Явно тя е голямо перде, продължава да ме милва, прегръща и целува. И на мен колко ми трябва, пък и все още вярвам, че ще направим нещо повече от това да я разглобяваме в извънработно време...
        Слагам я да легне. Съвсем, ама наистина съвсем внимателно събувам бикините й. Внимавам. Нежен съм... И си еба майката, копеле. Откачи й се единия крак! Започвам да се чудя защо и по чия воля ми се е паднал робот от томболата. Само да не вземе да си отвие и главата, че тогава ще се обадя на 911... За мен!
        – Е, какво толкова, сложи го до леглото... – симпатична е. Аз съм на ръба. Сякаш участвам във филм на ужасите. Ходи шибай после...
        “Бе, ти луда ли си, ма!?”
        Не знам какво да правя. Ама наистина не зная.
        Тя се надига, доколкото й е възможно и пак ме целува. Сякаш не ми е много до целувки. По-скоро търся смисъла на живота. В случая със сигурност не е 42. И докато го търся, започвам да се ядосвам. Може би не съм прав, но така се получава. С какво сърце ме е поканила? А? Да не би и сърцето й да е изкуствено? Не ми достига смелост да попитам.
        Ивелина ме целува, а аз искам спокойствие в момента. Леко я хващам за косата и се опитвам да я отдалеча от себе си... Косата остава в ръката ми. С перука е... Не издръжам повече!
        И такъв шамар й забивам...

        Цяла нощ търсихме синьото й стъклено око из стаята. Намерихме го във фикуса, в който се изпиках, докато тя беше в банята.
        Не можах нито секс да правя, нито да спя.
        Разбира се, дори не поисках телефона й, преди да си тръгна рано сутринта...

        Спах цял ден, сънувайки кошмар след кошмар. Преследваше ме жена терминатор, облечена в черни чорапи и жартиери. Сваляше си ръцете и ги хвърляше към мен. После й израстваха нови... А бе, кофти история.
Всъщност, ако все още ви интересува как преодолях раздялата... ами нито с алкохол, нито с жени. Седнах и написах този разказ.
Поредната връзка е поредната връзка. Нищо повече.
        Изкуството е вечно.
        А любовта?
        Наздраве.