Залутал съм се в есента на годините.
Привидно спокойно е. Относително тихо.
С един още по-залутан в мен за истините си говорим, безименните.
Рисуваме живота (все още) във въображаеми картини
в едно с несъвършенствата му, смирили ни.
(Не се сбъдват всички, но в някои от предните щастието ни се усмихна...) (Амин.)
Пъзели редим.
Минава край нас времето. Необратимо е.
Тъжим с него. Взаимно пием миговете си. Броим вините.
Отчитаме – какво от изтеклото сме наследили.
Проследяваме белезите, пукнатините...
Длъжници сме му.
През много преминахме – все в нещо, някъде сме съгрешили –
не можем да се укорим...
Изпратихме приятели и тежки дни.
Дървета посадихме...
И на много, много простихме...
Отиде си лятото.
Сега е тихо, тихо.
Закъснели птици пътя си в мъглата намират,
с гласове угрижени се викат;
благодарни и на шепа трохи по ръцете ми кацат доверчиво.
Или без право на избор?!...
С никого не споделих, (дори и с теб), колко от тях приютих -
дърво самотно бях, поникнало сред камънак и див пелин,
с листа от суша непосилна изпити
и с душа, жадна за близост.
Всичко, което виждах, бяха далечини непостижими;
друго – не поисках, никак-
губеше ми се смисълът на безогледния стремеж на мравките – да имат всичко
и всичко да им принадлежи -
и една птица – стига...
стига и едно пролетно осъмване дори.
Сега е тихо. Тихо е. Тихо.
Пречистващ дъжд вали, не спира.
По камъните неизмити потъмнява златен лишея
и свъсен като стар мъдрец мълчи,
не казва нищо.
В мълчанието му разбирам причините -
по изкривеният ми, съсухрен вид, разгадал е идващото -
тази есен никога повече няма да си отиде от мен...
___________