автор: esperanca

29 Ноември 2009 г.
Цяла нощ валя остър, упорит дъжд. На разсъмване утрото плахо примигна с клепачи и небето започна да просветлява. Използваме деня между две нощни дежурства и поемаме към най-малкия резерват в Стара планина, царството на еделвайса – Козя стена.
Огреният от слънце Троян е вече зад гърба ни, но в подножието на националния парк „Централен Балкан“, над курорта Чифлик се е спуснала гъста мъгла и както изглежда се е настанила трайно. В началото на пролетта правихме преход през Беклемето – връх Горалтепе , покрай Арката на свободата до връх Козя стена. Сега ще изкачваме северната страна, която е най-стръмна, сурова и труднодостъпна. В купето на автомобила е лениво топло, CD плеъра ни обгръща с ромонящите звуци на индианската група Five spirits. Уюта и насладата от пътуването не успяват да заличат от лицата ни печата на безсънието. Сърдитият рев на двигателя разцепва тишината на все още неокопитилото се утро и Тигърката пори втвърдените талази на мъглата, при отсъствието на видимост. Не говорим. Павката пази силите си за предстоящето изкачване, все пак ще носи раницата. Аз се губя из спомените си за месец май, когато тръгнахме за връх Ботев от хижа Плевен. Още в гората загубихме маркировката, поради мъгла с видимост до десет метра. Отне ни два часа, за да излезем отново на нея. Сега е краят на ноември. Въпреки че месецът поддържа пролетни температури, няма да е лесно. Мъглата е коварна. Цялото ми същество напрегнато се моли да изплуваме от смъртоносната и хватка.
В последния момент регистрирам вляво открития минерален басейн, който изниква до шосето за миг като видение и мъглата веднага го поглъща. Поради топлата си вода най-приятно е къпането през зимата. Наоколо цялата природа е облякла дебел, снежен ямурлук, само изумруденото му око драконово просветва и ноздрите огнедишащо изпускат пара, която се стеле над стерилната белота.
Нагазваме в изровения от дупки макадам и запълзяваме по серпентините в неизвестното.
Съприкосновението с природата е тайнство. Винаги преди пътуване измивам косата си. Изресвам всички следи от цивилизацията. Заставам на прага и чиста и свободна, празен съсъд, който въображението и щедро изпълва. Разтърсвам прясно измитите къдрици, за да прогоня тревогата за мъглата, пътят, който ме очаква и излизам от последния завой. Хижа Хайдушка песен, мъглата е отрязана до тук като с нож. Невярващо поглеждам в огледалото за обратно виждане: млечната и стена е зад нас, напред е пътят на планинската бяла звезда.
Маршрутът е хижа Хайдушка песен – хижа Козя стена – връх Кучето – връх Козя стена и обратно. Поемаме през вековната букова гора, която под билото преминава в елова. Теренът е изключително стръмен, но утренният ентусиазъм ни тегли бързо напред. Дълбоките долове на Рогачева река скоро остават под нас. Навлизаме все по-навътре в съблечената от есента гора и въпреки голите дървета, паркинга, където оставихме автомобила, вече не се вижда. Със задоволство отбелязвам, че се движим добре, повече не поглеждам назад. Изкачването започна точно в девет часа и ми се струва, че много бързо стигнахме заслона, където дърветата богато са накичени с указателни табели, чиято информация се разминава с тридесет минути, затова много, много не им вярвам. Моят ориентир е билото. По северния склон е студено, влажно и гората често прозвънява от бръснещия на сухо вятър. Колкото по-високо се изкачваме, виждам как слънцето щедро и богато залива отсрешните била с жадуваната от мен топлина. Небето трепти лъчисто и ясно, през върховете на дърветата се мерджелеят вятърните перки на връх Васильов. Още малко и сме на билото.
Правим кратка почивка и си мисля как недостъпността на резервата е причина за опазване на растителния и животинския му свят. Изумителното въображение на природата ме обгръща с буково-еловите си гори. Разгръща пред мен невероятното богатство от благаево бясно дърво, рахелова каменоломка, лунна папрат, високопланински желтак, старопланинска лазеркиня и сребърник. Мястото е усойно и утринната роса е замръзнала. Кристалните сълзи на планината – коленича в благоговение, душата ми смирено тримири. Растителното разнообразие предопределя богатство и в животинския вид. Тук се наблюдават над шейсет вида птици, шест от които са включени в Червената книга на България – голям ястреб, малък ястреб, осояд, черен кълвач, гълъб хралупар и уралска улулица. Разделяме се с гората, която ни изпраща с отмереното почукване на своите санитари – кълвачите.
На билото вятърът поддържа постоянна скорост около четиридесет километра в час, независимо от годишния сезон. Въпреки слънцето, което властно превзема небето, е студено. Спускаме се за малко до хижа Козя стена. При паметника се спираме, за да отдадем почит на големия син на Балкана – Петко Дачев, загинал при лавина. Намират го през лятото, когато снеговете са се стопили...
Добрата вест за хижата е, че има двойка млади хижари. Толкова са млади. С издължените си тела как ли ще се справят с предстоящата зима. В очите на момчето чета сурова увереност, която ме кара да съм спокойна. Подарявам на крехкото момиче „Подслушано мълчание“, а то по детски чисто възкликва:“Я, жив писател“, страните му се обагрят в червенина и засрамено се скрива в кухнята. Има надежда.
Точно в дванадесет часа стъпваме на тясната лента – каменна пътека, която очертава пътя на бялата звезда на планината. Колко труд е положен , за да се изнесе чакъл в дисагите на катърите и да се настелят многобройните пътечки, които браздят Балкана. Те се кръвоносната му система, която захранва планинците и прави идването им по тези места възможно.
Сапфиреното око на небето пръска ослепителна, лъчиста ведрина и вече виждам Арката на свободата. Малко вдясно от нея проблясва чинията на Бузлуджа, а по-напред е връх Вежен. Зад Арката се крият хижи Дерменка, Тъжа, Амбарица. Ето я и вечната червена локва. Под нея съзирам малко стадо полудиви коне.
Хващам се за стоманената оплетка на въжетата, краката ми неуверено стъпват по острите като върхове на игли камъни, в които тук преминава пътеката. Връх Козя стена – студено, респектиращо царство на еделвайса. Любов е суровата красота на планината. Изстраданата и мъдрост. Отвесната скала на върха, непристъпния дом, който си е избрал, за да засвети бялата му звезда, символ на Балкана – горд и величествен, изтъкан от усилие, посока, упорство, изправяне и увенчан с нежната корона на крехка, но устойчива красота. Такъв творец може да бъде само природата. Скалният феномен е формация от отвеси, израстващи из зелените губери, зъберите на върховете Боба и Коликон.
Отпускам се в прегръдката на планината, на самия връх, между два камъка на завет и на припек – отлично място за обяд. Такава тишина! Живителните сокове на ябълката изпълват устата ми и едва успявам да ги преглъщам. Сгряващият аромат на кафе преминава през тялото ми спасително. Под мен се е ширнала южна България. В далечината прозира пушечен стълб. Някъде гори огън. Слънцето меко и щадящо грее. Още миг и ще потъна в дрямка. През унес съзирам червената точица, която пълзи по клина ми. Калинка. На всеки изкачен връх ме намират. Кацат върху ми. Казват, че било на щастие. Внимателно взимам фотоапарата и успявам да я заснема точно преди да отлети, полуразперила нежната паяжина на крилцата.
Щастие е аквамаринената слюда на небето. Нека времето да спре!
В четиринадесет часа тръгваме обратно. Отпочинали, окрилени, пречистени. Изпълнена съм с такава сила, че тичам по пътеката, която на места е на самия ръб на урвата. Пронизващият вятър все така хапе през планинската ми грейка, фабрично снабдена с rescue system, но приятна е тази болка. Оздравителна откъм физика и характер.
Неусетно сме напуснали билото и се спускаме през гората. Изкачването е трудно, поради буксуващото в собствената си кръв сърце. Слизането е трудно, поради вестибулата, която се люшка между реалност и представа. Дори претенциозните планински обувки Meindl не предотвратяват хлъзгането по мократа шума. Благословени мигове на пълнота.
На заслона спираме за времето на едно бързо кафе. Павката ми показва изпражненията на диво прасе, които е видял още сутринта, когато са били съвсем пресни. Като син на гората разчита знаците и. Придвидливо си е замълчал, за да се насладя спокойно на щедрите дарове на природата. Благодаря мълчаливо.
Вече сме тръгнали, когато серия ловджийски изстрели насичат отсрещния рид. Поради ехото не мога да преценя дали стрелят в резервата. Когато слизаме до хижа Хайдушка песен, една ловна дружинка богато пирува. Не искам да гледам.
В шеснадесет часа и двадесет минути се товарим в смръзналата се Тигърката, която вярно ни чака и потегляме. Луната е направила своя разкрач под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Ще е пълнолуние.
Творчеството на природата задоволява и най-дълбоките потребности на душата.

http://esperanca.snimka.bg/nature/p-tyat-na-planinskata-byala-zvezda.448735.16178634