автор: dedenze

Псевдокомунизмът беше сложил ръка и на патентите, наричаха се авторски
свидетелства за изобретение. Притежанието им носеше престиж, допълнителна отпуска и еднократно пари, при доказан ефект в производството. Беше много трудно да направиш и защитиш подобно нещо, но всички се опитваха. В повечето случаи се стигаше до т.н. рационализация.

Да създадеш ново модерно изделие на световно ниво се приемаше като подвиг в мирно време. Материалната база на соц. лагера беше крайно ограничена. Долари се даваха само по- голямо изключение и силна протекция. Като пример ще кажа, че инженера разполагаше само с 4 вида и типоразмера светещи индикатори изписващи знаци и цифри, производство на ГДР. Само една тайвандска фирма предлагаше над 1000 вида. Така беше и с чипове, хидравлика, пневматика,редуктори и какво ли не. За надеждността и качеството
да не говорим. Трябваше да се конструират изделия, дуракоустойчиви обслужвани от нискоквалифициран персонал. Просто казано с трици да се ловят маймуни и то където не живеят. Колкото и странно да звучи, често успявахме да го направим.
В нашите условия един тясно профилиран „западен” инженер щеше до загине за
броени минути. В много разговори са го признавали и оценявали нашите решения
и усилия. Пословичен беше станал израза „ Със зелени пари всеки може.”

Бедността и ограниченията не винаги имат трагични последици. На тяхна база се правеха добри изобретения. Моя отбор имаше над 10. Колегите от други браншове правеха и защитаваха също. Лесни пари нямаше, заводите плащаха
трудно при неуспорими доказателства. Ето накратко, как се роди едно от тях:
Епоксидната смола на прах се транспортираше подобно на брашното и цимента,
чрез т.н. кипяшт слой (смесени с въздух под налягане). В нашият случаи, беше
с изтекъл срок на годност, при което частиците слепват и стават по- големи. Да
пренесеш такъв материал беше почти невъзможно. Суетяхме се около машината
и се чудехме какво да правим. Пари за нов материал няма. Изработихме безуспешно над 15 вида нови дюзи и до днес ги пазя. Материала се транспортираше по две гъвкави тръбички. Когато ги раздвижихме,
състоянието се подобри, праха струеше от дюзите. Стъкмихме набързо един вибратор от моторче с ексцентрична тежест и решихме проблема. По- късно това стана изобретение заложено в инсталациите за прахово нанасяне на покрития.
До момента никой не го правеше, имаха качествена смола на прах и не беше нужно. Нашето изобретение, обаче даваше възможност да се транспортират и
по- едрозърнести материали и имаше добри предимства.

След „демократичните” промени имахме право да изкупим изобретенията
и да ги направим патенти. Искаха се доста пари с които не разполагахме. Ликвидационният подход подсказваше, че с промишлеността е свършено.
На кого да ги предлагаме и как да ги поддържаме ежегодно. След определен период за авторите, всеки имаше право да ги купи. Не знам каква е съдбата им.
Появиха се нови технологии и решения. Ние остаряхме и в борбата за оцеляване
няма време за патенти и съвременни технологии. По- лесно е да се купят
на готово, от водещите фирми, ако имате много пари.