автор: kotyo

Кристалът на ледения до звън въздух...
Дали да го поемеш с ръка и той да притихне и заспи с бистрата яснота на безкрая си, или вдишвайки го – той да парне със северно придихание гърдите ти, чак да хлъцнеш и те заболи, и да ти се прииска да запееш?
Жаждата ни за бистрота. И защо все нагоре е погледът и върховете търсим, пожелавайки я? Там, над завития в скреж дух на последния, най-високия облак, където и синьото вече се бои от синевата си? Не знаем сякаш как ослепява и гори слънцето там и ни напомня колко сме и къде…
Бистрият, лек, въздушен кристал – току до гърдите ми; и не да разперя ръце, шепи само да свия, имам го.
Бистра, ледена глътка. Какво ли повече искаме...