автор: moeto

пътепис от една разходка до морето...


....тя имаше пет парцала на кръст, чифт дънки и цял гардероб с бельо, който всъщност бе нейното поле за изява. Да си призная аз не обичах да се ровя в него, а само да го събличам от прекрасното и тяло, на девойка без име. Да, тя такава си остана за мен и до днес.
На сутринтта намерих бележката и върху хладилника, нещо за кафето, че било върху печката и че по-добре да го пия студено, от колкото да го претоплям. Въпреки иронията в думите и бях благодарен, да усещам остатъците от аромата на парфюма и и че имах възможността да го смесвам с гадната си цигара и студеното кафе.
Тръгнах си от там, тъй както дойдох незабележимо без да се натоварвам с името и. Подобно на мен пролетта се промъкваше бавно в крайбрежния град с вълнението на птиците, с трепетите на влюбените, с уханието на вятъра. Той и без това е непослушен и довява мирис на водорасли и миди от морето. Липсва ми този дъх в София, вкусът на риба и бяло вино.
Квартирата и бе в центъра на тиха, сенчеста улица, заслушана в самата себе си. Малкото туристи по това време от годината започнаха да нападат крайбрежните заведения и магазини, докато аз от своя страна се захласнах по старата градска част, като се вглеждах по фасадите на сградите, криещи тъй грижливо достолепието и духа на морската ни столица.
Пуши ми се, мислено сядам на някоя пейка. Гълъбите, ме преследват на всякъде, а аз от своя страна винаги нося слънчоглед по джобовете си и доброволно се разделям с него, печелейки нови приятели- циганетата, които мигом се сбиват за семената тъй неразумно разхвърляни от мен.
Болен от шизофрения младеж се взира в цигарата ми, моли ме за една. Май трябва да спра да пуша, а само да се вглеждам в лицата на варналийки, които с палавите пламъчета в усмивките си ме посрещат по улиците. Няма по приветлив град, където всяко куче и полицай ми се струват познати. Това е Варна за мен.
Бях там, винаги съм там, и ще се връщам в ексистенциалните си разходки,
защото е хубаво да се наблюдаваш от страни. А старите къщи все тъй кокетно и срамежливо да ми намигват. Чувствам се у дома.