автор: perko

Kак ни скри от света тази стара и гъста гора
Аз вървях подир теб, сврял очи в твоeто гъвкаво тяло
и опрян о дъба със съвсем загрубяла кора,
си мислех с досада: „Ах, защо ли не взех одеало?”

След това ти дойде. Беше тихо и легна до мен.
Аз те сложих по гръб върху топлата есенна шума
и гладих корема ти мокър и нежен, сломен
и потресен така, че не можах да ти кажа и дума.

Аз те хванах през кръста и свил върху теб колена
гледах снагата ти гъвкава как се извива
и милвах със грубите пръсти твоите зърна.
Ти стенеше тихо, сломена от обич, щастлива...

Лежах измалял още дълго със тебе така.
Повя ни ветрец и застена горицата стара.
Аз станах и стиснал каишката твоя в ръка:
тъжно промълвих: „Да се връщаме в къщи! А, Сара?”