Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 445
ХуЛитери: 1
Всичко: 446

Онлайн сега:
:: marisiema

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДедо ви, Рилският манастир
раздел: Избрано проза
автор: igeo

На времето, още когато бях малко манастирче си мислех, че всичко, което хвърчи в небето са кръстове. Тогава тежах две каруци камъни и пет дъба дървен материал и нямах никаква представа, че Земята е кръгла. Толкова кръгла, като два църковни купола, слепени в едно. После се оказа, че не само била кръгла, но се и въртяла на всичкото отгоре. Сега съм далече от времената, когато си мерехме камбанариите с другите манастири;
достигнах онази достолепна възраст, в която ставаш хем по-мъдър, хем по-приказлив.
Така е – приказливичък съм, но знаете ли колко премествания, пожари, възкръсвания, укрепвания и колко влечения по школи и заблуди останаха зад мен. Понякога съм се усещал много близо, а понякога безкрайно далеч от Бога, но се научих да приемам всичко спокойно. Законите на Гей-Люсак, или откритието, че атомната маса на златото била 196.9665, признавам си, не ме взривиха от възторг... Даже честта, оказана ми от онези от “ЮНЕСКО”, приех равнодушно като крава, спечелила първо място на селски панаир заради доброто си родословие.
Вие да не сте французи? Ааа, руснаци – щото ми стори, че се докачихте заради Гей-Люсак. То вярно, че името му е малко такова, напомнящо за мъжка носна кърпичка с ухание на люляк. Руснаци, значи … Е ми, добре – то всякакви хора трябва да пъплят по земята божия. Хайде влизайте, влизайте…
Щом сте наша кръв, ще ви разкажа историята за руския кръст.
Беше оня ден – сиреч, някъде към 1945-46-а година, но за дедо като мен си е като оня ден. Значи, освен проядените от дървояди дъски, плъховете и кривите бакърени казани в магерницата, криех в моите потайни кътчета и много предмети, покрити с прах и Божия надежда - кръстове, стари ръкописи писани на тишина и сянка, икони сбирани и пазени с векове, напукани от старост и чудодейна сила, а не като тези дето ги продават сега, с фалшиви пукнатини. Руският кръст ми беше дарен през ХVІІ век от един Московски княз. Казвал се Владимир. Или не – синът му бил Владимир, а той се казвал Николай и бил много богоугоден човек. Тежеше четири килограма. Кръстът тежеше толкова, не княза, разбира се, и беше от чисто 21-каратово злато. На предната му страна изпъкваше фигурата на Спасителя, с трънения венец и с изключително сполучливо изработено страдалческо изражение. Руската ювелирна школа беше вече в подем в онези времена и майсторите не гледаха само размерите, а започваха да обръщат внимание и на изяществото, и на красивия детайл.
Ох, как обичах миризмата на пържени тиквички с кисело мляко и чесън през тези векове – седемнайсти, осемнайсти, та чак до средата на двайсти век. Когато се понесеше от магерницата, проникващата, но блага миризма, чак смола ми потичаше от гредите. Идеше ми да зарежа цялото си достолепие, да се наредя с монасите на дългата маса и да ям цяла седмица само тиквички - вие им викате “кабачки”. Сега вече никой не пържи тиквички в манастира – и тук минаха на бързо хранене, както и в религията впрочем, но това е друга тема.
Та през тази 1945-а ли е било, 46-а ли, отде се взе един тарикат от Търновския край – учил, недоучил за инженер-химик. Как беше разбрал за руския кръст - дали циганка му беше гадала на плюнка върху ръка, или някой нечестив монах му беше дал сведението срещу пари, не знам, но разбрал и решил да го открадне. Направил си хубаво сметката как да го извърши и даже се подстригал предварително, и отказал цигарите и жените. И слиза той един ден по обедно време от теснолинейката – тогава тя още пуфтеше инфарктно и красиво из дефилето и стигаше почти до стените ми - влиза през Дупнишката порта смирен и лаком като копринена буба и дядо игумен, без да знае каква безбожна твар приема в пазвата си, от дума на дума го взе за послушник. Точно тогава бяха починали двама стари калугери, а други четирима от по-младите бяха избягали, щото бяха следвоенни години. Вие, руснаците, знаете по-добре как е след война – имаше недостиг, така да се каже, на млади мъже в цялата страна. А един млад мъж, ако трябва да избира дали да се отдаде в служба на Бога, или в служба на следвоенните жени, то много ще му е трудно да избере първото. Тоя пройдоха стоя нищо време – може би четири-пет месеца, но бързо успя да се сприятели с повечето от монасите и да разбере къде кротува, отдаден на спомени за златното си минало, кръста. Той се пазеше в една килия, гледаща към онази лудетина - Рилската река, с която сме имали периоди и на сърдене, и на приятелство през вековете, ама за това сега няма да говорим. Килията беше винаги заключена, защото в нея освен златният кръст на княз Николай се съхраняваха и много други ценни реликви: около дузина малки и големи кръстове с обков, две сребърни дарохранителници с позлата от Чипровската златарска школа, спасени от македонски манастири през войната, както и една огромна пушка, с която пандурите в по-отдавнашни времена гърмяха при приближаването на разбойници. Имаше също и сребърни пафти, дарени ми от богобоязливи мирянки от благодарност, че им се е случило нещо хубаво, и още: таксидиотски кутии, позлатени токи за свещенически колани и друга църковна утвар. Килията беше само с едно малко прозорче, което гледаше някак много умислено и дори равнодушно към реката, която споменах, макар този нехранимайко винаги да я наричаше презрително “дерето”.
Точно по това време взе, че се появи краста сред монасите. Беше много смешно да ги гледаш как по време на утренна се чешат, по време на обедната литургия пак се чешат, а по време на вечернята също гледаха да не пропуснат да си подръгнат телесата. Изобщо, през цялото време, каквото и да вършеха, те се чешеха, а игумена по време на една неделна служба прикани молитвено: “да ся Богу нашему помолиме за избавление от тази нечести-и-и-вая на-а-а-паст”. Какво ли не пробваха за цяр – и молитви, и билки, и чесън си хапваха, като си мислеха, че, понеже “чесън” звучи близко до “чесане”, та ще помогне. Ама нищо не помагаше. Нашият послушник използва този сгоден случай - нали бил учил химията – да убеди дядо игумен, че сам той може да избави братята от това срамно заболяване.
Излязоха един ден, цялото братство, откъм палавата Друшлявица. Още до югоизточната, огрята от слънцето стена, новият ги накара да се съблекат всички голи като адамити и ги намаза един по един с някаква черна течност. Братята заприличаха досущ на демончетата, дето ги рисува зографа Захарий по външните стените на църквата – черни, кльощави, брадати, а вместо опашки отпред им висяха…е, нали се сещате. Само дето нямаха рога. Намаза ги и им каза, че трябвало да стоят така два часа и то на слънце, за да подействало мазилото. Такава картинка, уверявам ви не съм виждал през многовековния си живот, а съм виждал какво ли не!
През това време лукавият послушник мина отзад, откъм южната ми стена, където рядко минаваше някой. Няколко дни преди това той вече беше влизал в килията с кръста, но заедно с игумена. Тогава тайно бе махнал райбера на прозорчето, завързал без никой да го забележи едно въже, спуснал го надолу и пак притворил прозорчето, без да слага райбера. И така, докато монасите се препичаха като арапи на слънцето, той стигна до въжето, и като стъпваше по издадените камъни на зида се изкачи до въпросното прозорче и влезе. На тази килия досега такова преживяване не ú се беше случвало. Тя познаваше само мир и благочестиви помисли, затова всячески се опита да издаде злосторника – започна да скърца с подовите си дъски, да издава стонове с всичките си тухли в стените, да се свива и деформира, дори накрая се опита да го спъне, но и това не помогна. Необезпокояван от никого, нечестивецът взе кръста (само кръста) и веднага се обърна да слиза. Хитрецът му с хитрец, беше спуснал въжето двойно, та щом стъпи долу на земята, издърпа единия край и го хвърли в гъстите дървета и храсти, които ме деляха от реката. И всичките си дивотии той извърши без никаква боязън, или поне благодарност към Бога.
После скри кръста в своята килия, отиде при монасите и им каза, че вече могат да се окъпят в Друшлявица, като се постараят да изтъркат хубаво черния илач по тях. След два-три дни всички бяха излекувани.
Така и крастата и кръста изчезнаха по едно време.
И много вода изтече докато някой открие, че ценната златна реликва я е хванала липсата, както казват днешните млади. Но тогава вече и Търновският разбойник беше изфирясал.
Той побързал да продаде кръста със златните спомени на директора на цигарената фабрика в Горна Оряховица – някой си господин Димитров, и същият му броил много пари. След това този Димитров намерил един евреин, който му го претопил тайно и така старият златен кръст на княз Николай започнал постепенно да се превръща в пръстени, обеци, гривни и куп други женски и мъжки долнокачествени дрънкулки, та даже и в две малки зарчета за табла. Представяте ли си само какво духовно разжалване – от свят кръст, пред който човек се моли, кръсти се, покайва се, снишава глава смирено, защото осъзнава, че е само люспица пърхот от бялата коса на Бога, до обеци и гривни, пред които човек единствено пули очи и си мисли за глупости.
Този хайлазин (ама налейте си вода от чешмата пред музея, много е хубава) още преди да открадне кръста, имал идея с жена си, която също била химик, да измайсторят упойващ газ и с него да ограбят някоя банка. За да си набави за тази цел химични съединения, ограбил една аптека. След аферата със златния кръст, ограбил втора аптека и продължавал с опитите за да получи упойващия газ (точно за тези опити не може да не е чел трактатите на онзи Гей-Люсак – ох! – пак се сетих за мъжката носна кърпичка с ухание на люляк, да пази Господ!). На друг аптекар в града продавал откраднатите от аптеките лекарства. Животът му си течал безмятежно, както казвате вие, руснаците. Да не ви отегчавам с моите староманастирски брътвежи? Не? Добре.
Та, докъде бях стигнал… А, да – та тоз вагабонтин го ударил на живот. С жена си тръгнали да пътуват из страната – Пловдив, Варна, почивка на Хисаря в хотел близо до “Камилите”… И навсякъде мъкнели с тях и кученцето си. Веднъж, в един ресторант в Русе, поръчали си те разни отбрани ястия – по една порция за него и жена му, и една за кученцето. В един момент влязло бедно момиченце с кошничка кокиченца. На тях много им домиляло за детето и му оставили в ръката 25 хиляди лева от тогавашните пари. Представяте ли си? Ние за празника на Свети Иван Рилски, по онова време, харчехме не повече от 30-35 хиляди за целия манастир.
Но за да не заприличам на онези с лепкавото красноречие от търговските улици – само ще ви кажа как го хванали. Тоз юнак имал намерение да избяга от България. Добре, ама да вземе полицията да направи обиск у познатия му аптекар и там намерили много от крадените от другите аптеки неща. Аптекарят го издал и така полицаите влезли в дирите му. Нашият кръстокрадец, усетил, че става напечено и тръгнал с жена си да бяга към границата. Точно към коя граница тръгнал, не мога да ви кажа, защото не знам, но ще извинявате, едва ли е било към Русия (А, да – вие тогава бяхте СССР, да ничего…). Когато влакът наближавал вече границата, в купето му влезли двама цивилни полицаи. Те най-спокойно извадили пищовите и оформяйки по този начин солидни доводи, лесно ги убедили, и него, и жена му, че трябва да им сложат белезници.
Това е историята за златния руски кръст. Никому досега не съм я разказвал, макар че съм малко приказлив, но вие ми станахте симпатични. Какво стана после ли? Нищо – на него му лепнаха 10 години, а жена му изкара три в Сливенския, но дирите на златото от руския кръст се загубиха. А беше хубав кръст – четири килограма, 21, или 22 карата злато.
Хайде, дасвидание и пак заповядайте. Знам и много други истории. Например - тази също на никого не съм я разказвал досега - за металния сандък-каса, заключен с пет огромни немски катинара, ключовете от които държаха петима различни монаси и за да се отвори трябваше да се съберат и петимата. Обаче веднъж…


Публикувано от alfa_c на 25.11.2009 @ 11:16:01 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   igeo

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 10:11:13 часа

добави твой текст
"Дедо ви, Рилският манастир" | Вход | 9 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Дедо ви, Рилският манастир
от alfa_c (alfa_c@hulite.net) на 25.11.2009 @ 11:16:58
(Профил | Изпрати бележка)
Сладкодумна работа :)


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от regina (radost.daskal@gmail.com) на 25.11.2009 @ 12:13:53
(Профил | Изпрати бележка)
абе...заплесна ме, бе сладкодумник! - оставих си работата заради тебе...и как ти хрумна да се правиш на манастир?! - много ми хареса гледната точка!
поздрав, дедо!:))


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от zkuceva на 25.11.2009 @ 13:10:34
(Профил | Изпрати бележка)
Чакаме продължение ...


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от divkozel (divkozel@abv.bg) на 25.11.2009 @ 14:24:01
(Профил | Изпрати бележка) http://www.bgpoetryacademy.netfirms.com/index.html
Харесвам!


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от karambol на 25.11.2009 @ 15:18:09
(Профил | Изпрати бележка) http://pitashtia.blogspot.com/
Е хубаво де, продължавай с историите. Няма да ти се килне камбанарията от зор.


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от igeo на 25.11.2009 @ 15:23:29
(Профил | Изпрати бележка) http://iv0georgiev.blogspot.bg/
Благодаря ви, чада мои - то ние старите манастири сме сладкодумни, ама само да има кой да ни слуша брътвежите...
:))


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от hudojnika (velimir.petrov@dir.bg) на 29.11.2009 @ 09:34:44
(Профил | Изпрати бележка) http://www.velimirpetrov.dir.bg/
БИВА, ЧАДО, БИВА! СМАЗВАЙ РЕДОВНО СКЪРЦАНЕТО С БЛАГА РАКИЯ, МЕД И МАСЛО... ВРЕМЕ ТИ Е ДА ПРЕРАСТНЕШ ВЕЧЕ И В ЛАВРА...


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от cherneff (cherneff@abv.bg) на 22.01.2010 @ 12:15:05
(Профил | Изпрати бележка)
що все историйки дето бодат между ребрата се разказват напоследък
(още малко и щях да кажа "мамка му":)
(че не само напоследък де:)
дано поне повече народ ги чуе
(ама все не ги чува тоя дето трябва:)

поздрав от мен:)


Re: Дедо ви, Рилският манастир
от doriana-doriana на 02.06.2010 @ 16:22:19
(Профил | Изпрати бележка) http://doriana129.wordpress.com/
Няма начин да не станеш по-читател тук!