автор: iskraveselinova

Без победители и победени...
Победени са само сърцата ни.
И сломени- душите ни.
След всички неравни битки,
след всички шрапнели и щикове,
след всички кратки примирия...
Никой не развя бяло знаме.
И някак между многото битки
полека излиня любовта ни.
И прошка все по- трудно даваме,
а още по- трудно я искаме.

И все по- често жестоко
един друг се притискаме.
И не се любим вече,
а и там сякаш се бием.
Не се целуваме нежно,
а похотливо- свирепо вием.

Няма я вече ласката-
плаха, смутена, спонтанна.
Лека като пролетен полъх
и като него уханна.
Но...стига носталгични блянове!
Да стягаме пак редиците!

Ние, неуморните капитани,
ние, разлюбените войници,
ние- страдалците самотни,
залутани да търсят любовта си.
А тя лежи в калта на окопите,
и жадува да прегърне врага си.