автор: Lycki

Животът казват,че ни учи
но с мен така се случи,
че на мъдрости не ме научи:
вървях,
потъвах,
и се спъвах,
към цели мерника опъвах
и в бледожълтите предания
откривах своите терзания
По хребета на страховете
не спирах,
ала сбирах
си крилете
и в дните ми язвителни
свистяха
тежки въпросителни.
Не бе ли време вече
от далечен
път да се завърна,
в душата си неизмерима,
макар и толкова ранима,
където изгревът печален
в сън реален
или нереален
да докосна
със същността си дългокоса.
Сто въпроса
знам, ще ме разстрелят
навярно в святата неделя:
кога,къде,защо и как
на истина подлагам крак,
но пак
на изгрева с лъчите
в очите
и звезди в косите
хоризонти отбелязвам
и търся извор на живота
в западна посока.