автор: lightgreen

Гледах го как се отдалечава, сивото му палто изчезваше в мъглата, а после и той целия се загуби, гледах въздухът, останал празен след неговото изчезване. Пих горещ шоколад. Гледах още. Кафенето се напълни с хора. Мислех. Той беше просто дете. Едно на нула за него, все пак. Защото не притежавах неговата харизма, защото бях омагьосан от детксия му чар.
Проклето хлапе!
Разплатих се и си тръгнах. Не ме свърташе. Слязах към центъра, минах през будка и си купих цигари. Минах през книжарница и си купих книга. Върнах се пак там и седнах на двора. Запалих и се закашлях - точно като първия ми път. Прекарахме години по дворовете, в криене от учителите, от директорката. Големите междучасия притичвахме зад плувния басейн и жертвата вадеше общата кутия. Уплашените ми съученички вдишваха за първи път цигарен дим. Страхуваха се от побъркания ни учител по изобразително, който щеше да ги смъмри. Тогава те въртяха момчетата на малкия си пръст, но се страхуваха от един учител. По-нататък спря да им пука. Пращаха го по дяволите, излизаха по групички под ръка, зубърките гледаха от прозорците й им завиждаха как се знаеха с всеки. Бяхме глупави.
Или часовете - онези, в които имитирахме дейност, онези, с глупавите карикатури на учителките, зубренето, бележките, онези часове, в които научихме нещо, пък било то и че с годините става все по-зле. А вярвахме в толкова много неща! Земята ни беше плоска, слънцето изгряваше от запад, Миглена от предния чин беше красива, а грозотата й беше само прикритие...Нарочно го правехме, разтягахме въображениет си, разигравахме го и се смеехме, много. След това порастнахме. Глупостта ни прерастна в разговори, много и по пейките, по остаряващите римски камъни. Отчайвахме се от света, преди дори да го докоснем. Погледнах часовника си. Още час и нещо. Разтворих книгата. Беше глупава, но май беше бестселър. Как се казваше? "Луна"? "Изгрев"? "На тъмно"?... нещо вампирско, нещо безинтересно, нещо скъпо... Като неудобни боксерки и като фалшиви китайски чехли, купени за лев от някъде.
От портала започнаха да се показват първите ученици. Хвърчаха навън, викаха, бавно, едва едва кретаха, целуваха се, смееха се... Грийд беше след последните, излизайки с тълпата си бавно, безразлично, показвайки среден пръст на огромна и тромава учителка с хлапашка небрежност. Доближи се и ми махна. Ухили се, вперил поглед в очите ми с немигащо нахалство.
-Все пак дойде.
Вдигнах рамене.
-Случва се.
-Не си ли нахален?
-Отмина възрастта ми, в която бях нахален. Прекалено съм заинтересован, за да губя такъв потенциал.
Той погледна останалите.
-Ще тръгвате?
Потвърдиха.
-Изчакайте ме в Кори. - обърна се към мен, - Не мога да ти отделя много време. Какво искаш?
-Не знам... не, знам. Да ми кажеш как го правиш? Как успя да ме върнеш? Как успя да....
-Талант. Може книгата ми да е в твои ръце, но по дяволите! - как мога да се доверя на объркан човек като теб! Замотах ти главата, нали? Случва се. Не знам как го правя.
Той понечи да тръгне, но се вкопчих в ръката му.
-Чакай, - примолих му се. - Чакай ме.
-Съзнаваш ли колко глупаво се държиш? Ти си възрастен. Бъди мъдър.
-Поиска да те целуна.
-Не би го направил така или иначе. Не бих ти позволил... Макар че беше забавно... Знаеш ли как се смути? Глупак... ужасен стар глупак.
-Имаме десет години разлика.
-Майната им. А приятелкатати е красива и добра, а майка ти те обича адски много. Грижи се за доброто си синче, трезвеник и бизнесмен. Нямаш си представа колко е жалко всичко - липсващия алкохол в кръвта ви, щастие, щастие, щастие...
-Не знаете как да живеете, как да се смеете, - продължи той. - Не разбирате от музика, не ви пука за Боб Дилън... повечето сте посткумунистически копелета... Скука, разбираш ли?! Скоро дори няма да си млад. Ще ти останат само купчина фалшивости. А майка ми ме изгони от нас, баща ми има любовница. Живея си щастливо при две супер загорели бисескуални мацки и съм щастлив. Гледката вечер е... забавна.
-Измисляш се.
-Не, никакви филми, честно. Приютиха ме една вечер, след проблеми с полицията... Скоро ги мернах случайно как се натискат на кухненския плот. Имат хубав апартамент. Едната избягала от тях заради другата. В момента обаче е най-скъпо платената фризьорка в града, а знаеш какви пари падат покрай баловете. Аз се издържам с шантаж на баща си. Другата мацка е барманка. С един поглед - всички са в краката й. Обичам ги и двете, безумно много. Един ден ще преглътна сълзите и ще си тръгна. Гадости стават и не стават. Животът изтича.
Погледнах го в очите: в умората и сивотата там.
-Правилата са такива, подчинявам им се. Ако ти се бонтува - давай. Един ден ще научиш, че е късно, защото си си пропилял живота в гонене на мечти. Не си въобразявал, че ще промениш нещо. Няма да си първия с издънка.
Той погледна часовника си.
-Трябва да тръгвам, имам за учене.
-В Кори.
Кимна.
-Идвам. Любопитно ми е какъв ти е екипът за революцията...