автор: factotum

Есенният мрак се спускаше бавно, вятърът сякаш му помагаше да се разтеле върху материята, човешките сянки се смесваха като мастило във воднистата повърхност на асфалта. В безразборното струпване на употребени повторения се криеше чувството за предопределеност, заседнала в гърлото ми. а можеше да бъде много по одавна, всичко да бъде вече минало, ставайки минало преди да бъде
, сякаш нуждата от отправни събития с които да изпълня биологията на времето ми се беше разложила, единствената утайка беше моето присъствие тук, което все още го отдавах на чистата случайност. Нищо не бе необходимо. От безмилостната участ на безпомощен зрител, изумен от непосредствеността на случващото се. често в утрините, пропити от мъгла оцветяваща зазоряването се криеха обещанията, които сякаш зависеха от мен, очакваха от мен да им гарантирам сбъдването. А толкова болезнено не съществувах, нямаше никoй които да успее да го докаже. Бръчките по лицето ми бяха единственото доказателство че аз не съществувам от все по дълго време.бях поредния безмълвен каталог на събития, всяко едно от тях еднакво незначително иимащо все същото предназначение – да гарантира свободата ми. да оневини събираният с годините боклук , всичко започваше на чисто с самото назоваване. Назоваване на каквото и да е било, като заклинание , което изтриваше мигът, в който се докоснеха думите . Кръговрат на изцелението, търсещ молбата , изричана с всеки поглед, събаряща сгради, убиващ малки деца,плюеща по мравките, изгаряща всяко случване, забравяща всяко движение. Такава молба нямаше как да бъде чута, защото не би била изречена, с вината на всички майки , на всяко безцелно ровене из бъдещото , вината на всички желания, вината на всичко съществуващо.
Пустинята разхвърляше все повече пясъците си с безрасъдна щедрост. С дълбочината на океан, със жлъчността, попиваща слънцето , със своята необятност, това беше моето единствено богатство. Джобовете ми преливаха от пясък , по улиците оставяха непроследима диря, коята вятъра разхвърляше като бездомно куче. нямаше ли го същия патос във всяко зрънце пясък, който само безумието ме караше да поддържам? Нямаше ли я абстракцията на всеки звук събрана в прахта по ръцете ми? повторението изчерпваше необхватността си. Трябваше да има пролука .трябваше да можем да се къпем в пясък.необезпокоявани. извикващи съжаление, просещи състрадание, плюещи сами себе си , по победите на лудостта, по желанието да се спасим от лавини с пясък, от поводите за мълчание, от излишното в очите ни.
А вече можеше да бъде утре. Застинало , безупречно, като жертвоприношение, И на ръба на пропаст,под пропастта - пустиня .А в пустинята всичко останало . Еднакво както пясъкът в нея, с костите на всеки ден и всяка нощ откакто можем да ги назовем. виждах най накрая обещанието да изпълзява към мен с поглед на влечуго , с дъх на насекомо. Лудостта приключваше от утре. А моята скромна обител щеше да бъде напълнена със пясък, догоре. Един завършен терариум , където аз си бях собствена религия, имах собствен морал и протягах ръце към еволюцията да изтрие грешките ни. Псуващ мудността и , процесът трябваше да тръгне наобратно, към всяко начало водеше само един път. Перфектната лудница. Или произведение на изкуството. Или мавзолей, или ритуал към божеството , извършено от самото божество, бидейки си свое собствено принасяне в жертва, последовател и върховен жрец с неимоверната власт да се зарови в пръст, камъни и пясък, един прекрасен букет за чудо и приказ имащ същата стойност като удавянето , но по трудно практически изпълнимо заради пукнатините. Само съжелявам за учудените погледи, разбиращи какво се случва в продължение на цялото това време, техният шок, моралните им щети от разпитите , погнусата при вида на тази крипта, на това свещенодействие, на този апотеоз на извращението, на липсата на подозрения. И целия този труд. Обезпечен завинаги . Умората не представлява пречки, това е бъдещето ни. ще танцуваме валс с първия чувал пясък, И ще припяваме химни с шепнещи гласове. Това е най малкото което всеки заслужава – пирамида с пригоден мащаб без капка срам. Когато спрете да ме слушате ще зароните пясъчни сълзи от безпомощност. Като малки деца ще протягате ръцете си към вашето собствено утре , което никога няма да дойде, което ще плаче с ликът от огледалото.
Не ме е страх да вървя по тази улица. Да се сбогувам с хладната и прегръдка. Не ме е страх да чувам укорите и , заплахите и . Гордостта с която нещата се случват, с която старец избира портокали, с която мъж сгъва чадъра си , жена запалва цигара, с която аз се спъвам в камък. Олтар на съвършенството. И то в дребните неща, събиращи погледа ми в неразбиране. Моята улица са моите пипала , слепешком удавящи се в амброзията на асфалтовата плът, на обстоятелствата , на статиката във времето. Бих влезнал вътре, в гнездото на звяра. Във всяко грижливо закътано надалеч от пошлия ми взор гнездо. Минаващ прозрачен между стени и хора , между сцени без актьори сипещ пясък от джобовете. Като раздърпана фея да посипя върху главите на спящите. Да се надявам на изпросена любов в очите на неразбиращо дете.
Но не бе необходимо. Наоколо бе пустош , и май се зазоряваше.