автор: scenaristbg

На слънчогледа дадох твойто име,
а от чая пиех като от прозорец
на последния етаж.
Глътките гледаха към покривите
на северните крила
на разни непрелетни птици.
Не знам дали ще останат за зимата,
но със сигурност са тук
за най-никаквото време,
когато слънцето грее сякаш
на хиляди светлинни години
и все пак топли.
А листата са накапали
и отскоро мъртви.
Нека напишем любов по ръцете си,
нека се скрием
и там, където академичната любов
е забранена за душене,
там да се обичаме.
Не затварям винаги докрай очи,
когато те целувам.
Наблюдавам
устните ти - като потъващи пясъци
засмукват, изцеждат и разпиляват
погледите на езика ти,
който като малко любопитно дъждовно червейче
излиза и си влиза в дупката,
но това е защото знае,
че ще вали доста занапред.
Нима мога да не се разпилея и аз
в моментите, в които
сигурно сдъвканите, но незагасени
лунни фасове по небето
сякаш се присмиват на никотиновите ми стихове,
които се опитват да те възвърнат
гола,
в дрехи,
в син гащеризон,
от морска пяна
и Кортасар.
Разпръснат като пепелта,
която луната е забравила да тръска
в пепелник
те търся,
търся дишането ти,
което чувам,
когато чувам музика,
мекотата на
бузите ти, които като захапани ябълки
ми напомнят, че само през есента
природата прави любовта вместо нас.
Разпилени са и пръстите ми
по грифа на китарата,
всяка струна прави искра
и пали цигара на луната.
Нови и нови звезди се раждат,
а аз,
аз роденият,
аз разпиляният,
аз вече те чакам с трепета,
с който ще те чакам утре.
А утре,
с ръце изписани от портокалово мастило
ще дойда,
за да ти напомня,
че макар и разпилян,
аз не съм изпуснал най-важното в себе си
и че като морето
ще прииждам и със страшен рев,
изтръгнат от дълбините ми,
където потъналите кораби на пътешественици
открили нови светове,
претъпкани със злато и съкровища
и костите на толкова авантюристи,
решили че ще се спасят от разпиляване,
където всякакви морски чудовища
със зъби по-големи от моите,
с перки по-широки от ръцете ми
подскачат и чакат момента,
в който ще изплюят парчетата от сърцето ми,
в онези дълбини,
в които е започнал животът за всички,
от тези дълбини ревът заглуши
сирените,
колите,
вятъра,
смеха и слънцето
и дано тогава чуеш,
че северните крила още махат
и помагат на една птица да лети
и да търси
разпиляната ми пепел,
която е станала на кал в дъжда.