автор: iskraveselinova

Аз съм като мигличка в окото.
Като петънце на дреха.
Като гънчицата на сакото.
Дразня и не нося миг утеха.

Искаш бързо ти да ме забравиш.
Искаш всеки спомен да изтриеш.
Да те видя как ще го направиш!
Като кръпка ли ще ме разшиеш?

Като с гъба ли ще ме забършеш
и дъската пак ще стане чиста?
Искаш тази книга да завършиш,
но не можеш да допишеш листа.

Аз съм като паяжинка лека.
В сънищата нощем се заплитам
и внезапно пак съм надалеко.
В миг се появявам и отлитам.

Аз съм като бръмбарче във цвете.
Стреснах те, щом мириса му вдъхна
и ти се изплъзнах от ръцете.
Литнах, а пък цветето въздъхна

и се сви, прикри си аромата,
скъта го за следващия ден.
Също както пази ти душата
спомените, трепета за мен.

Ала нищо- ти си се залъгвай,
че си ме забравил в този миг.
Докато зад следващия ъгъл
спомена пробуди нечий вик.

Или смях на моя заприлича
и разлее палав водопад.
Няма да признаеш, че обичаш.
Криеш се в претъпкания град

и семейната си тежест носиш,
като най- безценния товар.
А трошица обич само просиш.
Просяк, в робата на господар.

И докато бързо крачиш
покрай огледалните витрини,
зърваш между много минувачи
силуета ми- за миг преминал

и изчезнал като бегла мисъл.
Не, не се озъртай-не съм там.
Ти си сам. Така си се орисал.
Щом го искаш- нека бъдеш сам!