автор: dimension

                   „Посребрели са слепоочията ти –
                   навярно от много премеждия
                   и много фатални страсти.
                   В много очи си се вглеждал
                   и си разплаквал, Майсторе…”

                                       Маргарита Петкова



Казах ти: "Бягай! Тежък товар съм".
Сълза изпълзя от недрата ти.
„Май се разболявам” – подсмръкна ти, Майсторът.
И слова изтърва из косата ми.
В обущар се превърна. Да ми шиеш пантофки.
Уж отдавна това те привличало.
Ден по ден ми ги носи. Ден по ден ми ги пробва.
Иначе… бе съвсем безразличен.

Казах: „Нямаш представа колко сложно ще стане”.
„Няма сложно. И няма очакване.
В колко сватби съм връщан… Отрезвя вече Майстора.
Имал съм и добри, и прекрасни…
Всичко трябва да стане, каквото е писано”.
Аз мълчах. Дързостта ти претеглях.
Скрити трепети твои, и въздишки, и мисли
тайно гладех на съня ти в неделите.

Ти владееше себе си. Вярваше си – успешно.
И открадна ме просто… за малко.
Беше казал - година. А скъси я до месец…
„Да опитаме. Никой не знае...”
Ходеше по деня си. Хленчеше по нощта си.
Помъдрял. Равновесен. Порасъл.
И…за миг ме изгубил, бе… смутен. Не изплашен!
Няма липси и слабост за Майстора.

Е, след толкова време, щом ми носиш кафето
и щрихираш ме, спяща, със допири,
в отпуска ли си, Майсторе? Гордостта ти къде е?
Май ръждяса на Ловния копчето?
На ти обич сега - не конци, а кълбета.
Боса, гола дошла съм. Дай да ме облечеш.
Казах: "Тежък товар съм". Не попита ме - колко?
Майсторе, да те видя, можеш ли да плетеш?