автор: lisiza

(Въздушният ми дом се носеше из неподвижната тъмнина. Не чувах шум от двигатели, но вътре в мен знаех, че пътувам към дома си. През стъкления купол над кабината, покриващ целия кораб, се взирах с наслада към звездите. Не ги виждах за първи път. Познавах ги.
Можех да кажа с точност къде съм, през кой път минаваме и в коя вселена сме. Дори можех да си представя къде бихме могли да бъдем, в кое съзвездие ако ни гледаха от Земята. Звездите бяха големи, идваха сякаш да се сблъскат в купола. Това беше измамно, както и измамно беше тяхното отдръпване. Минавахме през много звезди. Вселената беше осеяна с всевъзможни съзвездия. Но в момента пътувах към моето съзвездие. Знаех, че отивам у дома, толкова дълъг ми се оказа престоят на Земята.
Гледката напред ме успокояваше с безкрайната си тишина. Студения блясък на звездите ме съблазняваше и усещах полета на кораба като леко промъкване край вечното спокойствие на царствените планети. Дори ми заприличаха на ледени снежинки върху тъмното космическо пространство, разстлало се с познатия ми до болка рисунък. Усещах по кожата си ледената им прегръдка, но в каютата бе топло. Чувствах се добре и защитена. Можех да се радвам на гледката, преминаваща край мен с хиляди светлинни години и да се радвам, че се връщам у дома
Но не пътувах за удоволствие. Пътувах в една от мисиите си, трябваше да занеса отчет и да отговарям на въпроси.
Често пътувах някъде из Космоса, без да знам защо, коя съм и защо съм била там. Докато този път усетих, че стигам дома си. Бях далеч от Земята, а не се чувствах самотна, напротив бях много щастлива. Видях се в кабината на космическия ми кораб и седях сред „своите” и тихо разговарях с тях. По-скоро си разменяхме мисли, отговори, въпроси, за нещата, които трябваше да свърша там далеч на Земята.
Моите „свои” бяха трима – жена и двама мъже, строго седнали на червен диван в нещо като приемна заобиколена от илюминатори, през които можеха да надничат моите любими звезди. За първи път се укорих, че събуждайки се не различавам добре звездната карта и полагах усилия за да запомня всички съзвездия.
Бях срещу своите, седях и се чувствах ученичка. Трябва да е била сериозна мисията ми, отговарях сериозно на сериозни въпроси. Те ме обгръщаха с вниманието си, чувствах ги близки, усещах ги в сърцето си. Бях там, а впечатлението че съм си у дома все повече се засилваше. От спокойствието и тишината около и вътре в кораба, от полета наникъде, защото не виждах посоката, можех да я разбера само по разположението на звездите, от въпросите, на които отговарях с радост, и които бях премълчавала години наред. Не се укорявах, че издавам някакви тайни за живота на Земята, напротив знаех, че трябва да постъпя по този начин...)
............................................

Миро беше голямата ми любов. Не можех да не го обичам. Срещнахме се на една репетиция, беше не само прекрасен бас китарист, а и много умен, ироничен и красив. Той търсеше своята група и аз по някакво стечение на обстоятелствата свирех на пиано. Една приятелка ме заведе на тяхната репетиция, нямаха на клавира никой и след кратко увещание приех. Много се притеснявах. Можех да свиря само класика и леко се увличах по джаза. Бях и студентка, на квартира, пианото ми не беше при мен, не знаех къде ще мога да се упражнявам. Но не казах нищо на Миро. Мислех, че ще мога да се справя. Каквото и да стане, исках да го виждам. Не беше свободен, но не можех вече да си представя дните без видя тъмният му и дълбок поглед.
След това месеците преминаха като на шега. Гаджето на моята приятелка Лина ме уреди при майка си в една детска школа, за да мога да свиря. Тя много ми помогна. Научи ме на буквите под петолинието, които използват музикантите. Помогна ми да усвоя ритъма на рока, да си науча партитурите, които действително не бяха трудни. Но трябваше да ги науча някъде и да свикна със звученето на йониката.
Помня една сутрин, докато тичах да не изпусна автобуса, паднах, чантата ми тежеше, напълнена с всевъзможни школи. Ударих много лошо коляното си. Получих замърсяване на раната и неприятен отток. Куцах известно време, но пред момчетата не показвах колко ми е трудно да стоя права.
И това премина, научихме първите парчета от репертоара си и настъпи очаквания момент за концерта. Ръководител на групата освен Миро беше и Цецо от известна рокгрупа, също бас китарист. Солист ни беше едно привлекателно момче.
Два дена преди концерта имахме генерална репетиция. Не закъснях, не знаех че ще се събират по-рано и на моя инструмент видях един приятел на солиста. Той свиреше с тях, към мен дори не погледнаха и аз изтръпнах. Не свирех лошо, нямах забележки нито от Миро или Цецо, но ако са решили групата да е само момчешка можеха да ми кажат. Едва след час, се качих на сцената и ги попитах какво става. Не ми отговориха. Миро отклони поглед, а Калин, приятелят на солиста без да зае коя съм се провикна:
- Е, Миро пак ли някоя от антуража?
Миро се изчерви, аз извих устни и за да не ме видят разплакана, дълбоко наранена си отидох.
.................................

(...Не знам колко време седяхме така, но се почувствах изведнъж тъжна, защото скоро трябваше да се разделим. Напразно се взирах с надежда навън към звездите, исках да ги запомня, но времето ми там изтичаше. Натъжих се. Казах им, че се чувствам самотна. Жената стана, прегърна ме без да ме докосва и ме дари с любов, каквато никога не бях изпитвала. Любов, която ме прониза цялата и премина през същността ми до най-дълбоките кътчета от душата ми, така сякаш получавах жадувана ответна любов от някой земен любим. Тя ме успокои, че ще имам любов, трябва само още малко да потърпя. А след това продължихме с разговора си, който приличаше на изпит.
Дори дрехите, в които бяха облечени ми напомняха за униформата на изпитна комисия- сини сака и сиви панталони. Но изведнъж уютната обстановка изчезна, а вече стоях до люк, през прозрачния капак на който се виждаха пламъци, които с цвета си напомняха за моята представа за ада. Изтръпнах. Не си бях отговорила правилно на въпросите, или не бях изпълнила добре поставената ми задача?
Доведоха две същества – близнаци, които с нещо едва уловимо се различаваха от хората и усетих, че сме свързани и от мен зависи съдбата им. Жената каза, че вече са свършили задачата си и трябва да се изгорят. Аз разбрах, че ще бъдат изгорени, извиках от ужас и срам: ”Не!”, не можех да допусна нечия смърт, не разбирах правилата на тази „игра”. Отведоха ги.
Не можеха да ме даряват с обич, а същевременно да убиват. Разбирах, че бях подложена на изпитание, което продължаваше във времето.
Събудих се от ужас, но и облекчена, усещайки върху себе си още топлината на любовта, пронизала цялото ми тяло. Цялата сладост на обич, изпитвана само при взаимност.)
..................................

След време групата нашумя. А аз намразих рока. Не ме интересуваше дали е мелодичен, хард, прогресив и какъвто и да е. Мразя го. Намразих пианото си. Намразих Миро, намразих собствените си композиции и в търсене на безполезния въпрос защо, продадох пианото и изхвърлих нотните си тетрадки. Накъсах плакатите, които грижливо отлепях от таблата и стените, за да имам снимка на Миро. Не, не ме заслужава.
Почти успокоена, срещнах брат му – близнак. И с него свирихме заедно в групата, той беше барабанист. Още свиреше, от учтивост го попитах как са, какво правят. А той беше подпийнал и невъздържан в езика, усмихна се и ми каза:
- Като ти изгубихме следите, много ми се искаше да ти кажа нещо...
- Какво? Защо не трябваше да остана в групата, или защо е трябвало да си
тръгна?
- Всъщност и двете. Знам, че е странно, но истината е, че брат ми не е виновен.
- О, ако ще го защитаваш, тази страница отдавна е затворена, така че, наистина
не ме интересува.
- Нада ли. Аз те изгоних от групата. Да, аз. Не можех да понеса мисълта, че
някакво момиче, което не е чувало за рокмузиката и рок музикантите ще свири с нас. Къде е бил умът на брат ми!
- Чакай малко? Само това ли е причината? Какво значение е имало какво
свиря, щом се справях или е нещо друго?
- Ами, той брат ми имаше връзка тогава, но ми е казвал че те харесва. А и аз те
харесвах и още те харесвам, ако си свободна...
Плесникът ми изпревари думите.
Той само се ухили още повече и видях два избити предни зъба.
- Да не си се бил за мен, та са ти избили зъбите?- опитах се да иронизирам.
- А не. Скарахме се с новото гадже на бившата ми съпруга, та той...- не слушах.
Къде бях попаднала. Може би трябваше да благодаря на Калин. Навреме се бях отдръпнала от двамата братя близнаци. Навреме. Само съжалявах за пианото. То не беше виновно, а аз освободих гнева си с него.
..........................................

(...Отново стоях пред пещта и люка бавно се отвори. Нечия ръка ме хвана и
доведе по-близо. Не само виждах езиците на пламъците, не само усещах горещия им дъх, мислех че това е краят ми. След това толкова близо се оказах на безопасно разстояние и отново бяха довели близнаците. Отново бях готова да извикам:”Не!”, но ме посъветваха: ”Помисли. Това не са Миро и брат му Светльо. Това е тяхната проекция на най-силните им чувства- омраза към себе си, защото Миро не е уверен в себе си, затова не обича никого, и завистта на Светльо, защото брат му Миро е по-обичан от всички. Това са техните чувства, това е техния живот, помисли, дали не искаш да промениш нещо в живота им. Не ти обещаваме, че ще станат по-добри, но ще знаеш, че можеш да промениш поне тези двамата, да станат по-добри. Какво ще кажеш?” Все още невярваща, че това е само измерение на техните чувства, бавех отговора си. Жената и двамата мъже се приближиха. ”Не настояваме, но скоро ще стигнеш дома си. Няма време. Побързай!”.
Затворих очи, не можех да им откажа, всичко беше истина. Набрах смелост и едва чуто промълвих: ”Да”.
Не исках да гледам как ги хвърлят в огъня. Чух капака, който се затвори толкова шумно, че се учудих и на веселия смях на жената и двамата мъже, които се вглеждаха в очите ми, а светлината зад тях беше толкова силна, че се опитах да си затворя очите, а някой ме дърпаше за ръката...)
.......................

- Ей, поспаланке, хайде, откога те будим, ставай вече, слънцето много е силно, хайде...
Едва отворих очи. Слънцето над мен ми влизаше в очите, чувах тихия шум на
морето, усещах уютната прегръдка на пясъка и три лица на жена и двама мъже се надвесваха над мен. Докато изведнъж не осъзнах, че съм заспала на плажа, докато сме приготвяли закуската. Не помня защо бях изморена. Едното лице беше на Миро, другото на Светльо и приятелката му Нина. Миро отвори калъфа и измъкна старата си цигулка. Със страх погледнах към Светльо, но той отвори скицник за рисуване и взе някакъв пастел от кутията до мен. А Нина ми се усмихна и прегърна почти майчински. Изтръпнах, какво се случваше. Нещо в съня ми ли се обърка? Още сънена я попитах:
- Моля те Нина, кажи ми Миро защо не свири на китарата, а Светльо няма ли барабани?
- Ехе, ти съвсем си слънчасала, не помниш ли че това е сватбеното ни пътешествие? Оженихме се вчера в Созопол, а сега празнуваме след първите ни брачни нощи. Как беше при теб? При нас, оставихме прозорците широко отворени и звездите тази вечер бяха огромни, не помниш ли? Дори ми се стори, че луната не вие пътека, а слиза по морето и се насочва към хотела ни и, – тя понижи глас.- дори мисля, че влезе в стаята ти.
Разсмя се, преди да я попитам. С вик се насочи към морето да поплува, след нея се хвърли и Светльо. А Миро стана внимателно и се вгледа в очите ми.
- А как е моята женичка, много ли се измори вчера?- щастие струеше от тъмните му и дълбоки очи.
Ако сънувах, не исках да знам дали е сън или действителност, защото ми харесваше. Когато другите двама се върнаха, а аз се бях поуспокоила и почти разсънила, Светльо отвори нещо увито с парче вестник и погледа ми попадна на заглавието – „Двама братя близнаци, известните рок музиканти... два дена преди юбилейния си концерт..са загинали нелепо...” Не продължих. Погледнах към Миро.
- Миро, обичаш ли рокмузика?
- Какво?- настръхна и Светльо. – Как може да ни питаш! С Миро сте класически музиканти, обиколихте света, свирили сте само класика! Може да слушате и друга музика, но да обичате рок...Стига с тези вечни спорове, кой каква музика трябва да слуша! Ние с Нина се уморихме да спорим за това и да чакаме деня, в който ще си признаете най-накрая, че се обичате, но не толкова силно като нас, нали...- и той залепи целувка по щастливото лица на Нина.
- И никога не си ме ревнувал?
- Това пък какво е? – засмя се на свой ред и Миро. – Братя сме, близнаци. Чувстваме и постъпваме еднакво, но не се ревнуваме от жените си, нали?
- А коя година сме?
- Е, пак ли започваш? Всички знаем, че си актриса, стига вече, имаме друга по-важна работа...
Явно продължавах да сънувам. Но този сън повече ми харесваше. Колкото и да продължи. Бях спокойна вътре в себе си. Бях у дома, достигнала своя космос.