Красиво градче е нашето. С горичка наблизо. С рекичка.С чист въздух. От няколко години живеем със съпругът ми тук и ни е хубаво. А градчето познаваме и двамата от детските години.
Сега ни е на гости внучката. Едно вече голямо, умно момиче,което за жалост, живее с родителите си много далеч. Виждаме се рядко и все ми се иска да бъда с нея по- дълго време.
Днес ме изненада с предложението си за разходка в гората. Ах, да знаеше колко спомени събужда в мен тази гора. Само да знаеше.
Тръгнахме и по пътя, аз започнах разказа си.
- Тази гора, моето момиче, познавам от дете. Бях с родителите си тук на почивка. Ходех често в гората. Носех на мама ту гъби, ту плодове или цветя. Все нещо и носех. Тогава открих поляната с ягодите. Идвах всеки ден при ягодите. Пълнех кошничката си и си отивах. Но един ден там се появи момче. Не трябвало да идвам тук- ми каза. Поляната била негова. Отидох си, но на другия ден дойдох по-рано. Набрах си ягоди и тръгнах, но на пътеката ме срещна момчето. Разбра, че се уплаших от срещата, извини ми се и ме успокои. Даже ме покани да отида с него на реката за риба. Беше весело с него, пък и познати нямах тук. После ние заминахме. След две години пак дойдохме на почивка и всичко се повтори. Момчето гостуваше на баба си и лятото прекарваше при нея. Годините минаваха и ние се срещнахме пак като големи. Бях вече дизайнер, а той юрист. Пак тук на пиляната с ягодите се срещнахме и от тогава сме заедно.
- Искаш да кажеш, че дядо ми е онова момче?
Внучката ми беше изненадана.
- Да, миличка, той е. Затова, като се пенсионирахме дойдохме да живеем тук. Но на поляната с ягодите не сме ходили отдавна. Може би там се срещат и други като нас двамата с дядо ти? Тя, поляната е вълшебна. А може пък, ягодите да са вълшебни. Има нещо, но какво е , не зная.
Вървим си с внучката, вървим си. Мълчим. По едно време тя се обажда:
- Бабо, наистина,поляната е вълшебна. Ще ти кажа една тайна. И аз намерих тази поляна. Когато идвах миналия път, я намерих. И аз намерих едно момче. Днес ще те запозная с него. Не си уговаряхме среща. Просто, който отиде на поляната, намира другия.
Прегърнах внучката си. Топло и силно я прегърнах. Май, всичко се повтаряше от моята младост.
Момъкът вървеше срещу нас. Носеше цвете и кошничка с ягоди. Цветето подаде на внучката ми, а кошничката на мен.
Поканихме го на гости да опита сладкиша ни с ягоди.
Приготвях подноса и си мислех: Поляната може да е вълшебна, или ягодите да са вълшебни...Но, че има вълшебство, има.