автор: cvetinkata

Лятото действа разсейващо. Целеустремено от пролетното събуждане, станало е ясно, че много от плановете на първите топли дни няма да се случат. Остава жив само копнежът към морето и мечтата за прохладата крепи разтопените мозъци на градските хора.
Никола се скапа да пътува из страната. Изтощителна работа, прашни и разбити пътища, десето разрядни хотелски стаи и също толкова десето разрядни момичета, чукащи на техните врати. Никола не пусна нито една, но бесът в него започна да си проправя път в сладката нега, която мисълта за Ели оставяше винаги в него след всяка тяхна среща. Какво правеха те в края на краищата. Да си легнат вече и това е. Нима сексът не е важен, нима не се желаеха. Или какво? Срещи , срещи, целувки на вратата…внезапно той разбра, че сякаш е изгубил желание, може би протакаха прекалено дълго. Просто моментът на случването си беше отишъл. Ще се прибере в София и ще и обясни всичко, хубаво им беше, но може би щяха да останат приятели. Какви типични думи за скъсване, боже мой! Колко пъти ги бе повтарял на момичетата. Но какъв беше този бяс в него. Да броди по пътищата, по сърцата на хората, да оставя дири и да заминава. Оставяше пътищата покорени, но сърцата опустошени. Знаеше, че ще опустоши и нейното, защото тя си беше хлътнала здравата. О, той знаеше как да ги направи тези неща! Реплики, жестове, комплимент. Вярваше, че ключът към женското сърце е в неочаквания подарък в неочаквания момент. Но там е само ключът, нали? После идва трудното. Но Никола се справяше и с това. Просто му се отдаваше да бъде запомнян, той беше този мъж, който променяше жените завинаги, провокираше ги да са по- красиви, по – интересни, да се влюбят не само в него, но и в себе си когато са с него и когато той си отидеше, болеше не само заради раздялата с този магнетичен мъж, но и заради раздялата с този нов образ, който никога нямаше да се върне.
Така живееше той, преминавайки като ураган през сърцата, без неговото да остане докоснато. Харесваше Ели, но не я намираше интересна, тя не ставаше по – интересна в неговото присъствие, разбираше го, понеже у всички жени, с които е бил, усещаше едва ли не по космите на ръцете, едно леко истерично старание, да се представят такива, каквито не бяха, но каквито щяха да му харесат. Именно то ги погубваше, изхабяваше и в крайна сметка – прогонваше Никола. Но с Ели не беше така – тя си оставаше същата – непретенциозна и топла, женствена и вярна на себе си. Даже тя успя да го потопи в своя свят на разни Елини места и хора. Сега, на това турне, бесът на хищника се събуди у Никола и го доядя на себе си, че толкова са протакали нещо, което отдавна трябваше да се случи, че тази история да отмине най – накрая. И накрая, с малко алкохол и амфетамини, звярът беше на свобода.
От тази нощ нататък той не отказа на нито едно момиче. Канеше ги в хотела, ходеше по разни непознати улици с непознати момичета в техните непознати стаи. Гърди, задници, пъпове, коси, устите –жадни, вагините – ненаситни. Тъмното между краката им поглъщаше цялата му енергия. Спасителното в тази пасмина от жени беше, че ролята му пасваше отлично на новия му образ и той ходеше на представление брадясал и кръвясал, груб и безцеремонен, едва го търпяха заради успехите на постановката. От Никола, който разпитваше сценичните работници и шивачките на костюмите и помен нямаше, в него се беше вселил похотлив демон. Славата му го изпреварваше и навсякъде, накъдето отидеше го чакаше онзи избран кръг от местни развратни богаташковци, чиято единствена цел в живота беше да задоволяват хедонистичните си прищевки. Какво искаш – момичета, момчета, наркотици, проститутки…Има всичко на пазара на удоволствията и падението. Цената? Късче от твоята душица похотлива, малко по малко не ще ти остане и тя.
Най – накрая, след близо месец, турнето свърши и се заприбираха към София. Първата му работа беше да се обади на Ели. Беше неделя следобед.
 Ей! Здравей! Радвам се да те чуя, прибра ли се? – в гласа и чу истинска пулсираща радост и за първи път от много време сърцето му се сви.
 Прибрах се , да. Искаш ли да се видим?
 Разбира се, много ми липсваше. Знаеш ли, защо не ми дойдеш на гости?
 У вас?! – за първи път щеше да види къде живее
 Ами да, така се кани на гости, у дома – тя се засмя – време е, не мислиш ли? Взимай едно такси и идвай!
 Не съм се къпал още…
 Ще се окъпеш у нас. Имам всичко, от което имаш нужда…
Той затвори и излезе. По пътя си мислеше какво ли значеше това. Каквото и да беше, скоро щеше да разбере.
Всичко в дома на Ели беше очарователно като нея самата. Личеше си, че подбирала всеки детайл, защото жилището и беше малко, но много уютно и всичко си беше на мястото. Оранжево, керемидено, цвят коняк – всичко с мярка и вкус. Нямаше нови мебели, едно такива безлични – диванът и беше стар, но много хубаво претапициран. Всичко искреше от чистота и светлина, която в неделния следобед подчертаваше оранжевите тонове и Никола имаше чувството, че се намира в чашката на някакво цвете. Ели го посрещна по домашни дрехи и с усмивка на уста. Прегърнаха се дълго и силно.
 Смърдиш! Айде в банята. Марш! – и тя го поведе – тук са хавлиите, тук имам разни соли за вана, душ гелове и всякакви други. Не бързай, отпусни се – и тя го целуна набързо.
И той се отпусна. Каква беше тази жена, по дяволите! Какво правеше с него…В малката и морско синя баня, той изми спомените от турнето, всички онези жени му се сториха толкова далечни и нереални, но споменът за тях се загнезди в главата му и той знаеше, че трябваше да и каже. Знаеше и, че тя ще го попита защо, а на този въпрос отговор нямаше.
Тя му беше оставила и някакви домашни дрехи на баща и когато идвал в София на гости. Миришеше на кафе и на Ели.
 Хайде сега, разказвай, как мина. Четях и аз от време – навреме в Интернет . Май добре се справяхте… - тя се настани на фотьойла си с чашата в ръка и зачака за някоя история.
 Ами да – колебливо започна той – имахме публика и всичко останало, цветя и рози, местната преса и прочие. Целият цирк. По- интересното предстои, чакаме покана за чужбина и ще видим…
 Иначе как мина, произшествия? Разказвай де!
 Кажи ми какво прави? Остави ме мен! – Никола се опита да отложи малко момента. Току - виж докато тя бърбореше би могъл да подреди мислите си.
 Ами какво…имахме една конференция за правата на децата, защита на правата и всичко в тоя ред– от Европейския съюз, Министерството и неправителствени организации. Докато нашите си пиеха минералните водички и ходеха да пушат по кафе паузите, с разните си шалчета и лъскави очила, европейските хора говореха и говореха…Не вдяват просто. Знаеш ли колко конференции, симпозиуми и какви ли не събрания се случват всеки ден из родината и всичко е за отчитане на дейност. Нищо не се върши НАИСТИНА. Командировъчни, вечери по разни хотели и всичко са думи на вятъра. На колко такива конференции съм превеждала... На тази от Европейската комисия такива мръсотии изкараха…просто не ми се говори. Факти, цифри и снимки, от които да ти настръхнат косите. Отврат! И никаква реакция от наша страна, че това се случва под носа ни. И какво като са циганчета! И те имат големи очи, които гледат тъжно, преди да започнат да мамят, лъжат, крадат, проституират, продават, да мият прозорци по кръстовищата и да просят! Абе какво да ти разправям…
 Няма какво, знам. – той я погледна
 Ели, ще ти кажа нещо. Бях много лошо момче, Ели.
 Какви имаш предвид – тя се позасмя – колко точно лошо?
 Ами не знам, как ще ти се стори на теб – той наведе поглед – взимах кокаин, екстази, много пиех...
 Не си мисли, че тези неща са ми непознати, Никола. Пак ме подценяваш. – но усмивката и се постопи – Никога няма да си позволя да те съдя за каквото и да е, запомни го това. Това, което правиш, си е за теб. Естествено, все пак, не ми е приятно. Освен, ако няма друго?
 Има и друго – пое си дъх – имаше много жени, много, не знам колко бяха. Виж Ели, не знам какво има между нас, тогава си мислех, че е по- скоро нищо, нали. Излизаме, забавляваме се, но нищо повече. Все едно не се движим наникъде. А не може да се разтяга този момент до безкрайност. Трябваше нещо вече да се случило между нас, поне да си бяхме легнали, ти не искаш да дойдеш у нас, не ме каниш у вас. Да, сега ме покани, не вече късно. Стана това, което стана. Една вечер си мислех за това и ме хвана яд на теб, каквато си добра и спокойна, как за никъде на бързаш, цялата световна мъдрост сякаш се крие под този бретон и избеснях. Те постоянно се влачеха подир мен, тези жени …не можеш да си представиш как се поднасят и аз се поддадох. Сякаш те наказвах, за нещо, сега разбирам, че наказвах себе си, защото аз не съм добър колкото теб и не мога да бъда, а ти го заслужаваш и така…Не искам да се оправдавам. Голям човек съм и ще си отида, ако искаш. И повече няма да ме видиш.
Тя мълчеше, навела глава. Погледна го накрая:
 Хубаво е, че ми каза. Не знам аз какво да кажа. Знам, че хем сме обвързани някак, хем не сме. Не знам и аз какво има между нас. Нещо сякаш не ни достига, някаква тръпка, някакъв живец, който наистина да ни обвърже, знам ли и аз…не мога да ти държа сметка за тези жени и знам, че не си такъв, развратен и мръсен, може би и аз до някаква степен имам вина за това. Уф, Никола…
 Как може да си толкова разбираща и свястна – стана и отиде до нея, коленичи пред креслото и – погледни ме, съжалявам, много съжалявам.
 И аз съжалявам, съжалявам, че ми е толкова мъчно – две сълзи капнаха – но искам да си вървиш. Аз ще те потърся. Става ли така?
 Става – той се изправи – ще чакам да се обадиш, но сигурно ще изгубя търпение и ще ти звънна пръв – целуна я по темето.
Докато вървеше облекчен и толкова лек, не спираше да усмихва. Той ще я потърси със сигурност. О, да ще я потърси и те пак ще се срещнат и този път ще се открият.