автор: alisa

автори: alisa и radi_radev19441944

                    „Изричайки Вайс, изричам погром”
                    Елена Алексиева /Човекът от другата стая/

Имам особено хоби. Колекционирам провали. Или по-точно погроми. Много съм вещ в тази област и колекцията ми се разнообразява непрекъснато с нови попълнения. Дори да е невъзможно да се осъществи погром, аз го осъществявам с необходимата квалификация. То си е по-скоро дарба.
Като уточнение ще прибавя, че не се касае за обикновен Маркототевски кутсузлук; нещо по-облагородено е и по-префинено. Защото за разлика от него, аз сам си измислям провалите. И ги осъществявам с достатъчна вещина. С необходимия финес и необходимия размах. То не е размаха на нормалната лудост; по-скоро е размах на ненормален разум. Би трябвало да е нещо като мазохизъм, но не е. Диагнозата е неуточнена и не ми е ясно дали изобщо се отнася за диагноза. Не вярвам да съм превърнал резултата от погромите в средство за развлечение. Тезата на Достоевски не ми е ясна. Обща взето резултатът е внушителен. Имам регистрирани достатъчно точни попадения. Тя ми каза същото, когато успях да я разочаровам. Да го кажа аз е едно, обаче да ми го метне тя право в лицето е ужасно неприятно.Усещането е като онази разлика, когато евреин разказва виц за евреи и се смее, обаче никак не му е смешно, ако друг се опита да му го разкаже. Ядосах й се. Обаче тя ми каза, че съм мнителен и ми обясни, че не показва зъбки, а само въображение. Липсата на такова у мен явно я вбесява достатъчно, за да забрави за метафорите си и да извади томахавката. Та...успях да я разочаровам. Успях наистина; то не било никак трудно. Този успех се дължи на дългогодишен опит в реализацията на погроми. Особено е важно, когато успееш да нараниш някого, който ти е особено близък, дори без да си го искал. Ехото от триумфа при такава реализация кънти дълго и с потресаваща яснота. Което не е за пренебрегване, що се отнася до подобно начинание. Въпросните триумфи определено ме впечатляват със своята ненаситност. И тя побърза да се отдръпне защото поводите за такова отдръпване са винаги достатъчни. Никога не съм желаел да я разочаровам, въпреки, че обикновено го правя. Но както вече споменах то ти идва отвътре - дарбата си е дарба и квалификацията – квалификация.
Ако не е ясна технологията на подобен експеримент, веднага уточнявам: няма технология. Резултатът е предопределен и се получава от нищо. Много често от единствен жест и единствена дума, което никак не е учудващо при разнообразието на въпросните средства. Може да се получи и от мълчание. Аз го получавам в достатъчни количества.
Разбира се, то ясно че в края на краищата ще я загубя, защото най-малко това съм желалл. Подобна тенденция е допустима и непреклонна в своите претенции. Резултатът придобива конкретни измерения и виждам все по-ясно контурите на очертаващия се погром. Тук тя веднага ме утешава, че си е достатъчно загубена, така че подобен сюжет е немислим. После, вместо да усети, че въпреки постоянното ми цитиране на философи и позоваване на школи, през цялото време ми се иска да й внуша, че харесвам и онези загубеняци Грим и Андерсен, тя ми обяснява че, pantoufles de verre нямат нищо общо със стъклените пантофки и казва, че ако не искам да ставам смешен трябва да се примиря с проклятието на удобните домашни пантофи на жена ми.
Това не е ли погром?
Дори и да искам не мога да го избегна, не толкова защото вярвам в съдбата, а защото познавам себе си. Или по-точно, защото изобщо не се познавам. Това, което виждам в огледалото не ми говори нищо. Типична мутра на типичен аутсайдер, дори по-скоро атипична, което не е особено преимущество и ордени няма да получа.
Но доколкото започнах да свиквам с тези погроми се очертава тенденцията, че понякога започват да ми липсват. Обикновено не се бавят много; то е ясно. Вероятно защото не искат да тревожат с отсъствието си комплексарската ми душа. Сортирането на погроми е друго занимание, но няма да го разглеждам в детайли. Както при всяка колекция, те са достатъчно разнообразни. Ако можех да вярвам в магии и зли духове, щях да твърдя, че това си е типичен случай на черна магия, но не мога. Тя също потвърди тази теза, освен това спомена нещо друго. Касае се за особена форма на издевателство или егоцентризъм, но не спомена, че инквизиращият инквизира по-скоро себе си.За сметка на това пък каза: Глупости! Историята съвсем не е такава.
И после изтърси онази глупост, че това с Пепеляшките всеки го можел, ама я да се пробвам с грозните сестри.И после да опитам да й разкажа приказката дали свършва с „..и яли, пили и се веселили три дни и три нощи” и с „ ...тя живяла щастливо с него до края на живота си. ” Което е малко по-различно, но се хващам и за това.
Понеже се вкопчвам неистово в някаква илюзия винаги успявам да я проваля по подходящ начин и това е предначертано; очевидно не мога да се боря с вятърни мелници.
Понякога погромът е тих. Това е като любов със затихващи функции; имам в колекцията си от тези екземпляри. Не ме притесняват, не ми досаждат. Само много тихичко си мълчат някъде отвътре. Складирам ги на специално място, защото колекцията се препълва постоянно и са нужни нови пространства. Вероятно страдам от някакви сантименти, защото връщайки се назад към старите си погроми, продължавам да им се наслаждавам и това е своеобразен феномен в процеса на прогресиращо оглупяване. Афродита отдавна е побягнала от моята галактика; само нощем понякога чувам призива и в гласа на сънуващите птици. Но не вярвам в подобни призиви, понеже всички Афродити на света си имат своя Адонис, което никак не се връзва с предпочитанията ми към погромите. В състояние съм да прогоня всяка една Афродита и го провя с необходимата вещина; по принцип Афродита не се нуждае от погроми, а аз само това мога да предложа. Разполагам с изобилие, но изборът е нежелан.
Смачкан съм и унизен, но не защото някой друг го е направил, а защото съм успял сам да го сторя. В това отношение съм особено старателен и притежавам необходимите познания и /ноу-хау/, което дори доктор Фройд едва ли е в състояние да проумее. Доктор Г свързва явлението с особена категория хора – свръхсилен психопат – които според нея са в състояние да съсипят всичко около себе си и най-вече това, което най-много им се нрави. Правят го по целесъобразност.
Не бих казал, че попадам в подобна категория; не че не се справям по същия начин, но не го правя умишлено и то не ми носи задоволство. Напротив – съсипвам замъците в желанието си да ги съхраня. Дори и да не са пясъчни. И този ефект се задълбочава в паралел с усилията ми в обратна посока.
Винаги съм знаел, че тя ще си отиде.Още преди да дойде го знаех. Знаех го и когато пристигна и ме обърка с друг. Мислех си го докато я прегръщах, но не й го казах тогава. Замълчах и вкусвах петте си минути нейно объркване...После се оправдах, че недочувам, а тя елегантно ми върна жеста и обясни, че недовижда. После не знам какво стана или по-скоро защо нищо не стана. Или знам. Нали все пак колекционирам провали. Но онова й го казах все пак. Още в началото и го казах /то е неминуемо/, а тя се смееше, защото не можеше да повярва, че е възможно. Или не искаше. Това не съм в състояние да разгадая.
Но една вечер в стаите ме посрещна особена тишина и някаква муха се блъскаше в прозореца /кой знае от къде се вземат тези мухи в началото на зимата/. Веднага ми стана ясно какво се е случило, защото го очаквах; не бях нито изненадан, нито особено огорчен; ползвам имунитет. Тази тишина е достатъчно красноречива, но няма как да се превърна в спомена за Адонис; бих предпочел Гуйнплейн или Квазимодо. Край една любов със затихващи функции винаги преминава сянката на една чезнеща Афродита. Този епизод поставям в раздела за тихи погроми, съобразно изискванията за качество и го складирам при останалите в същата категория. Ако онази муха все още се блъска в прозореца, то е защото аз все още се блъскам в тишината.
Онзи странен стих на Павезе по странен начин изпълва всеки ъгъл, поради което наоколо става все по-празно. „Безпросветно тече утрото без светлината на твоите очи.” Не мога да отмина този пасаж без внимание и прибавям към колекцията подходящия екземпляр. Павезе вероятно е разбрал тази моя слабост и е снизходителен към подобни занимания.
Не ходя нощем по покривите и не търся заменки и ерзаци; промъквам се тихо в съня на покойниците, но винаги „когато много бегло пред очите ми изплува нейният образ, улавям чезнещата и усмивка.” Това, разбира се, е онзи лудият на Бото Щраус, когото са изоставили, вероятно поради неспасяемата му лудост. Същият без съмнение е притежател на аналогична колекция, компенсирайки липсите с безумие.
Винаги е подходяща подобна компенсация и може би някога ще прибягна към тази технология – ноу-хау, ако преди това не изпадна в деменция.
Отдавна съм престанал да търся истинското си лице, защото нямам такова. Онова в огледалото е мое, но не истинско. Вероятно имам две или повече лица, които са все неистински. Това потвърди и тя в момент на раздразнение и каза още, че имам навиците на хамелеон. После исках тук да сложа нещо, което беше писала и на мен много ми хареса, даже си помислих, че е за мен, но тя така се разфуча, че чак чух как ми расте косата.И не спря до тук, а ми каза, че това вече не е литература, а повече прилича на разговор в мъжката тоалетна. Само се чудя тя какво прави в мъжката тоалетна. Може и да е права, като каза да не й закачам слънчевия вампир. И без това не се виждам в подобно амплоа, доколкото имам афинитет към небесните тела. Жаждата ми е от друго естество и не се влияе от слънчевите петна и затъмнения. Поради обстоятелството, че съм зодия рак /то не може да е друго/, предпочитам сянката на Селена, но по време на пълнолуние няма такава сянка и тогава се крия от обратната страна.
Понеже Хемера отсъства от този сценарий, складирам погроми в тъгата на Нюкта и този склад е особено подходящ за целта. Отивайки си от мен още преди да е дошла, тя спомена, че ненавижда сълзите и сантиментално-сперматозоидните истории, поради което го прави с необходимата сериозност. Не мога да се вживявам в ролята на „L` home q`ui plers „ понеже Виктор Юго има нещо друго предвид и преображението на Гуйнплейн се оказва фатално в очите на сляпата Деа. Тя така и не успя да види в него образът на смеещият се лорд Кланчарли. Моята сляпа Деа все още я няма, няма изгледи да се появи и сянката на херцогиня Джоузиън е необходимият ерзац. Разполагайки със сянката на Джоузиън, смехът ми звучи фалшиво в една галерия от гротески, която също съм преустроил в склад за погроми.
Кой знае защо обаче, ужасно ми се иска да дойде на откриването на изложбата. Галерията си е галерия, даже и с гротески.
Представям си я как стои и гледа отнесено към нещо, което аз не виждам и после я питам какво е харесала, а тя отговаря: Прозореца. И после казва, че не ми трябва да знам какво има зад него, защото е ужасно старо, ужасно голо и съскащо и нещата там дори не се движат, защото са лишени от всякаква переспектива и са извън всякакво въображение.
Не искам да я пускам зад този прозорец, но когато протягам ръка да го затворя имам усещането, че от другата страна също се протяга ръка – отвратително, невъобразимо различна и мога да усетя студения допир от връчетата на тези, никога не колекционирали като мен погроми, сигурни пръсти...
После не издавам никакъв звук, но крещя, крещя, крещя и никога няма да престана.
Защото истинският колекционер на погроми не престава никога. Погромите в крайна сметка са завършените любители на празненствата.