дъждът ме настига.
влиза през тавана и стените
на празната стая, за която мисля.
там има един стол, на който можеш да седнеш-
само с гръб към миналото или с лице, ако го поканиш...
понякога
там стои майка ми,
представям си я такава каквато не съм я познавала-
бременна с мен, ухае на люляци плете и ми пее,
пее сякаш плете, а аз дали тогава или сега я чувам.
чувам я...
друг път
в празната стая влиза баща ми, сяда,
стои - усмихнат или сърдит. мълчим.
дори когато му казвам нещо, думите са звук, който сепва-
звук на излитащи гълъби, разпръснати вестници, или вино от счупена чаша.
мълчим – заедно или поотделно... и си приличаме.
дъждът ме настига, настигам дъжда,
в тази стая с един празен стол,
на който можеш да седнеш с гръб към миналото,
или с лице, ако го поканиш да влезе...