автор: jitanosten

Когато напусках щатският призон, единственият негър който не ме бе пердашил
, през двете ми години престой там, ме посъветва:
- Бягай от жените, Анжел! /аз съм Ангел, но никой не можеше и не искаше да произнася по български името ми/ Те са дяволи, а както е известно, ангелите не дружат с дяволи. Плащай им за услугите, както тук плащаме на пазачите си и не се сближавай с тях! Иначе пак ще се отзовеш в призон. Този път завинаги!
Естественно не го послушах. Първата ми грижа бе да преспя с момиче, а после смятах да се върна в родината. За целта се отправих към последната квартира, отпреди да ме окафезят. По-рано там се подвизаваха две засукани рускини, полякиня и пуерториканка. Бях пробвал и четирите, затова нямах съмнения в успеха си. Пристигнах привечер, но никой от бившите ми съквартиранти не се бе прибрал от работа. Отключих входната врата по начин, изучен от престоя ми в затвора и започнах да разглеждам. Повечето мебели и неща си бяха същите, но имаше и нови. Приятна изненада бе почти пълната бутилка бърбън, от един галон. Приватизирах я временно и се върнах в стаята на първият етаж, където някога бях живял. Хубаво ми стана, като видях кремонската си китара, закачена на стената. Свалих я, седнах на матрака и започнах да я настройвам. Изневиделица до мен безшумно се приближи , проскубано бяло псе. Не разбирам от породи, но то май и не бе уместно, при фамозният му външен вид. Във всеки случай го заплаших с показалец, а то вдигна в отговор едната си предна лапа. После се почерпих направо от бутилката. Уискито си го биваше. Тъй като не бях свирил повече от две години, прокарах леко пръсти по струните и с дрезгав глас запях мръсна песничка. Псето изви глава на една страна и като истински беквокал наддаде вой. Така я карахме до едно време, когато уискито доста намаля в бутилката, а после спомените ми се губят. Събудих се с вързани ръце, проснат на пода. На матрака стояха две непознати момичета, с цигара в ръка. Говореха си тихо на испански, но определено не бяха мексиканки. И двете бяха непоносимо хубави, като актриси от порно филм. Облизох пресъхналите си устни и помолих за вода. Двете се спогледоха, после едната стана и отиде към кухнята. Върна се с чаша вода, а другата ме изправи, за да мога да пия. За моя изненада, водата ми бе плисната в лицето. После започнаха да ме обиждат на испански. Така се запознах с Хулия и Мария.
В края на първата ми седмица на свобода, бях влюбен и в двете едновременно. Те работеха като камериерки в различни хотели, а заработените пари пращаха на семействата си в Хондурас. Едната бе на 22, а другата на 23 години. Нямаха приятели, нито мен признаваха за такъв. Квартирата бе пълна с хондурасци, общо взето мили хора, но тия двете продължаваха да се държат все така гадно. Вярно, грижеха се за мен, хранеха ме, купуваха ми евтина бира и уиски, но само толкова. Дори не знаех защо го правеха. Аз трябваше да им пея, да ги масажирам и нищо повече. В квартирата имах статут, подобен на проскубаното бяло псе. За любов не биваше дори да споменавам. По-късно разбрах, че особеното им отношение се дължало на мъка, от раздялата им с момче, с което дошли заедно в щатите. Двете заедно се влюбили в него и за да не се скарат, го прогонили. Сега аз им бях паднал като от небето, за да си отмъстят на целият мъжки пол. Преобличаха се спокойно пред мен, все едно бях част от мебелите в стаята. Само в случаите когато свирех и пеех, забелязвах по-човешко отношение от тях. Така търпях цели три седмици и накрая реших да си ходя. Написах им бележка за сбогом, събрах си малкото багаж и тръгнах към летището. Дори китарата им оставих на тия мъжемразки, за да им напомня за мен и да се терзаят като ме няма.
Полетът до Ню Йорк мина спокойно. Билет на прилична цена до Европа, обаче успях да си уредя едва след четири дни. Тъкмо възможност да направя най-после сефтето, с някоя проститутка. Приседнах да почина и да си преброя скромните авоари. Докато размишлявах в каква посока да поема, чух екзалтиран женски крясък:
- Анжееел!
Хулия и Мария тичаха насреща ми, като спринтьорки в олимпийски игри. Бях буквално задушен от прегръдките и целувките им. Естествено нищо не разбрах от емоционалните им излияния, прекъсвайки се една друга. Стана ми ясно обаче, когато половин час по-късно ме заведоха в малък хотел, близо до летището. Любовта за която си бях мечтал, ме заля тъй буйно, че не излязохме от стаята до деня на полета ми. Двете не се сърдеха нито на мен, нито една на друга. Бяха решили, че е по-добре заедно да се възползват от даровете на боговете. Така ме изпратиха заедно на летището. Седем месеца по-късно, така заедно ги чакам на софийската аерогара, бременни и желани повече от всичко.
Не послушах аз негърът от призона и се предадох на дяволите, пардон – на дяволиците. Предполагам, че ако можеше да ме види, черньото щеше да ме упрекне за сторената ужасна грешка. Кой знае защо обаче, аз я смятам за най-големият си удар изобщо. Само дето не ми е ясно, как ще се оправям в България, едновременно с две хондураски и две деца. Аз ли щях да се грижа за тях, или те за мен? Въпрос, прекалено сложен дори за един бивш пандизчия.