автор: hristam

Не бях наясно със своята странност чак докъм шестнайстата си година. Трябваше да се заровя в купища книги, да изгледам няколко филма и най-вече, да проведа един изключително специален разговор, за да осъзная за какво става дума.
Специалният човек, с когото проведох въпросния разговор, беше моята прабаба. За всички в рода ни тя бе един наистина изключителен човек, с много висок дух и учудваща енергичност за своите близо сто години. За разлика от повечето хора над деветдесетте, тя не само бе напълно с ума си, но при това умееше внимателно да изслушва и да дава доста мъдри съвети на всеки, който се осмелеше да й поиска такъв. Защото освен всичко друго можеше да бъде и доста избухлива на моменти. Беше дребничка почти колкото мен, но гневът й караше огромни мъжаги като баща ми и чичо ми да изглеждат пред нея като засрамени хлапаци.
Онази вечер, когато ме извика при себе си, помислих, че пак иска да й чета, и послушно отидох в стаята й. Обожаваше романите, особено историческите. Понякога реагираше доста странно, докато четях - тихичко се кискаше на места, в които нямаше и намек за хумор, или пък клатеше глава в несъгласие и цъкаше с език укорително. Намирах това за малко тъжно, но обяснимо следствие от твърде напредналата й възраст. До онази вечер, в която разбрах, че всички ние сме имали съвсем бегла представа за истинските й години.
Свих се по навик в огромния фотьойл до люлеещия се стол, където тя обичаше да седи, и се приготвих да й чета. Книгата беше на нощното й шкафче, и се разгърна точно на мястото, до което бях стигнала предишния път, без изобщо да я докосна.
- Мдааа - проточи бабчето и ме фиксира над малките си кръгли очилца - Точно за това искам да поговорим тази вечер. Мисля, че вече е крайно време.
Зяпнах я неразбиращо. Бях свикнала с повечето от нещата, които ми се случваха, макар да знаех, че са малко странни. Най-малкото защото другите ги възприемаха по този начин. Е, имах някои съмнения, но изобщо не смятах, че точно бабчето ще ме осветли по този въпрос. Макар винаги да съм усещала, че с нея имаме по-особена и дълбока връзка.
Тя се облегна и лекичко се залюля, без да ме изпуска от очи. Имаше нещо в погледа й, което сякаш ме погъделичка отвътре. Усещането беше много специфично, но в никакъв случай не неприятно.
- Зная, че си забелязала колко си различна - благо каза и ми се усмихна. - Вече си достатъчно голяма, за да си дадеш сметка за това.
Намусих се. Винаги се притеснявах, когато околните забелязваха моята "различност". От доста време се бях научила да крия повечето от способностите си. Друг е въпросът, че с времето те изненадваха и самата мен, защото постоянно се увеличаваха.
- Ммм... - започнах неуверено. - Не знам какво точно имаш предвид.
- Знаеш - изкиска се тя по нейния си почти хлапашки начин. После се наведе към мен, толкова близо, че носа й почти докосна моя. Нещо просветна в едното й око, но реших, че ми се е привидяло. - Ти си единствената от целия род, която е наследила дарбата ми. - можех да се закълна, че в тоя момент очите й наистина засветиха, и тя допълни - Ние сме вещици. Едни от малкото останали истински вещици на тази земя.
Предпазливо погледнах към нощното шкафче. Първата ми мисъл беше, че е изпила наведнъж цялата бутилка с къпиново вино, дето татко й я остави на обяд, и сега е абсолютно пияна.
Изведнъж усетих как нямам сили да помръдна дори главата си, като че ли някаква огромна ръка силно ме притиска във фотьойла, чак дъх не ми остана от този натиск.
- Не ставай глупава - чух сърдития глас на бабчето, макар че дори не видях да помръдва устните си - Ако се опитваш да се скриеш от това, няма да успееш. Ще става все по-очевидно. Просто трябва да се научиш да контролираш силата си, за да я използваш рационално.
Поех дълбоко дъх и почувствах как ме изпълва онази енергия, която се появяваше в мен винаги в случай на опасност. С времето някак се бях научила да разпознавам симптомите и да я овладявам по малко. Но понякога беше наистина трудно да се справям с мощта й.
Стола на бабчето рязко се залюля и видях как ръцете й трескаво стискат дръжките. Изглеждаше възбудена.
- Ето, виждаш ли, виждаш ли - вдигна ръка към мен, когато успя, с явно усилие, да се раздвижи и да си поеме дъх. - Нали видя какво направи? Едва успях да помръдна. - изкикоти се доволно, а после изведнъж стана сериозна. - Силата ти вече е почти колкото моята. А съвсем скоро ще си много по-силна от мен. Една млада вещица в разцвета на силите си не може да се сравнява с една почти шестотингодишна...
- Какво? - едва овладявах емоциите си. Никога преди не бях се чувствала по този начин. - Бабче, моля те, какво говориш?! Не може да си на шестотин години.
- Плюс-минус петдесетина. Не повече.
- Не... - започнах с намерението да кажа едно, но се получи нещо съвсем различно - Не изглеждаш на толкова.
- Аха, младея - разкикоти се тя, а аз, както седях срещу нея, изведнъж си дадох сметка, че двете се кискаме до сълзи. После изведнъж тя стана сериозна и това веднага се предаде и на мен. Разбирах, че ще ми каже нещо важно.
- Чуй сега, момичето ми. Ще бъда до теб чак докато станеш достатъчно опитна, за да се справяш сама със силата. А това няма да е още дълго както виждам. Ще ти помагам да осъзнаеш и да контролираш тази мощ, която ни е дадена, но... - тя замълча и погледна встрани за момент. Като че ли се замисли за нещо, или пък просто искаше да подчертае драматизма на момента. И да обостри любопитството ми. - Най-напред трябва да се научиш да контролираш чувствата. Първо правило на вещиците. Защото ако се влюбиш в обикновен човек, ще изгубиш силата си.
Виж ти, помислих си, става интересно.
- А прадядо ми? - моментално я атакувах аз - Той не беше ли обикновен човек?
- Прадядо ти ли - тя ме погледна строго - Какво общо има той? Беше обикновен търговец, да.
- Но ти нали току-що каза...
- О, много те моля! - с отегчение възкликна тя - Не ме прекъсвай с такива досадни въпроси. Навремето се омъжих за него единствено за да направя напук на родителите ми. Искаха да ме дадат на един абсолютно...неприемлив треторазряден магьосник. При това той вече беше се женил веднъж, и жена му - вещица, разбира се, при това напълно порядъчна - го беше напуснала. Можеш да си представиш.
- А защо тогава са искали...
- Защото бях твърде необуздана, и нямаше кой знае колко кандидати - тросна се тя. - Я стига си питала! Прадядо ти просто се появи в подходящия момент. Можеше да е всеки друг, какво значение има - тя въздъхна - Все пак, въпреки, че един-единствен миг не съм била влюбена, мислех, че дарбата ми е навеки изгубена. Подозирах, че ме е застигнало някакво проклятие от родителите ми, защото децата ми растяха без да проявят и капчица вещерски талант. После обаче, когато ти се роди, усетих силата още щом те взех в ръцете си за първи път. Нямаш представа как се развълнувах!
Бабчето се вълнуваше и сега, ръцете й се протегнаха и нежно стиснаха моите.
- Защото за нас, вещиците, е много важно да съхраним силата и да я предадем на някого. Така продължаваме да съществуваме и след като изтече времето ни.
Много дълго разговаряхме тогава, имах толкова много въпроси... Бабчето не винаги имаше готови отговори, но ме насочваше през цялото време, докато беше с мен. А една нощ просто се събудих и отидох да се сбогувам с нея. Отиде си щастлива, че не отнася дарбата със себе си.
Не мога да кажа, че ми беше лесно да се справям с всичко, макар на пръв поглед да изглеждаше така. Имах работата си, имах уважението на познати и колеги, имах близките си и тяхната обич, но дълбоко, много дълбоко в себе си всъщност бях много самотна. През тези години се случваше да допускам някои хора по-близо до себе си, на моменти дори успявах да се почувствам почти като обикновена, обичана жена. Но все пак знаех, че не съм такава. Съзнателно или не можех да предизвикам обожанието на всеки един от заобилкалящите ме, и когато някой проявеше интерес към мен, отдавах го единствено на тази моя способност. Освен това много добре помнех препоръката на бабчето да не се влюбвам. И не само я помнех. Мисля, че това беше станало част от моята природа. Не можех да обичам, макар да се привързвах понякога към определени хора и да ми беше приятно с тях. Струва ми се, че силата в мен бе намерила начин да се самосъхрани, като ме предпази от подобни чувства. Това ме караше да се чувствам спокойна и защитена.
Чак докато един несръчен млад мъж не ме заля с горещото си кафе една сутрин, докато самата аз си пиех кафето преди работа. Ситуацията беше много неловка, и все по-неловка ставаше, докато той се заплиташе в извинения и смешни опити да почисти огромните петна по дрехите ми. А през това време аз все повече се прехласвах по него, без изобщо да мога да разбера какво ми се случва. Изпълнена с недоверие към новото смущаващо усещане, аз много трудно се съгласих да ме закара до вкъщи, за да се преоблека, като през цялото време се опитвах да се самоанализирам.
Трябваше да мине доста време, за да си дам сметка, че положението става все по-сериозно. Този мъж сякаш се беше настанил в главата ми, и нямаше излизане. Заспивах и се събуждах с мисълта за него, да не говорим, че през деня всичко вършех като насън. Сякаш единствената реалност бяха срещите ни, за които винаги той бе инициатор, но това не ми помагаше ни най-малко. Защото той все по-често ме търсеше, понякога просто за да разменим по няколко думи, а друг път - за да прекараме заедно часове наред.
Копнеех за близостта му, понякога не можех да мигна цяла нощ, стоях до прозореца и си представях устните му, ръцете, дъха му по лицето ми. Това е то да си вещица, мислех с горчива самоирония, и си представях как яхвам метлата и се понасям със светлинна скорост право към жълтеникавото петно на луната. Но си знаех, че и това няма да ми помогне. Нещо се бе случило със силата ми, и за първи път се чувствах толкова безпомощна и слаба.
Ех, бабче, бабче, мислех си, къде си сега да ми помогнеш. Май ме остави твърде рано. Можеше да поостанеш поне още стотина-двеста години, докато дойда на себе си...
Знаех, че ще се случи, но когато една вечер той ми призна любовта си, пак бях неподготвена. Идеше ми едновременно да стоваря всички мълнии върху него и да се сгуша в прегръдките му за цяла вечност. Отгоре на всичко ми заговори за женитба. Бях абсолютно объркана, дори не знаех какво точно му казвам.
- Виждаш ли, аз...не знам как да ти го кажа, защото май съм влюбена в теб. И имам нужда от помощ. Да, определено имам нужда от помощ, а наистина няма никой, който да може да ми помогне.
Той ме гледаше озадачено, после по лицето му премина някаква сянка и се спотаи в очите му. Стори ми се, че в тях кипват искрици смях, като мехурчета на шампанско. После изведнъж усетих как нещо студенее на пръста ми и смаяно погледнах. Пръстенът беше прекрасен, с истински диамант, разбрах го, още щом го видях, но много повече ме изненада начинът, по който се появи на ръката ми.
- Тти ли... - заекнах. Но преди още да мога да формулирам въпроса си, вече знаех отговора.
- И идея си нямаш колко дълго те търсих - намигна ми, а в очите му видях същото пламъче, което бях зърнала да просветва онази нощ в очите на бабчето. Пред мен стоеше истински магьосник.