автор: DIMITARSTOYANOVNOV

Глава първа


ПРИЯТНА РАЗХОДКА!

Студената война свърши и капитан Петър Лупов, съкратен от артилерийското поделение, тръгна по белия свят да дири препитание, ново призвание или в краен случай – милостиня.

Две обяви във вестника му се сториха приемливи за начало на нова кариера:
„Импресарска кантора Силвър и Морган – търси сътрудници”
„Много добро заплащане за продавач – демонстратори”.


И Капитан Лупов, който умееше да пресмята траекторията на снаряд и да поразява с гаубица подвижна и неподвижна мишена, който знаеше песента „Здравей, ти наша батарея!”, който можеше да марширува и лъска черни и кафяви обувки, да вика „Ура-а-а!” и да живее икономично на консерви – с два чифта бельо и чорапи, същият този капитан Лупов, сега почука с побелели пръсти на вратата на импресарска кантора „Силвър и Морган”.


- Да пишеш, можеш ли? – попита къдравият импресарио в сребристия костюм
- Мога, мога – успокои го капитанът.
- Значи можеш да пишеш? – повтори предприемачът.
- Ама как....Аз даже и пишеща машина имам – излъга Лупов.
Продуцентът се облегна на стола, наду бузи като котарак и тържествено забарабани с пръсти по масата.
- Аз имах десет секс телефона. – започна да споделя той. - Седем актриси и трима четци. Четът денонощно. Ахкания, пъшкания.... Хората си плащат на минута. Парите текът по жицата. Купих още десет телефона. Сега имам двайсет. Актьорки има много - но автори, автори няма....
Импресариото удари с длан по бюрото и усмихнат погледна Лупов със зелените си тъжни очи
- Така, че ако искаш - можеш да опиташ. Две страници на ден. Всеки ден. Пет лева. Плащам веднага. Но искам качество. Фантазия искам. Искам да накараш нашите клиентки да мечтаят. Не е кой знае какво. Те са жени на четирсет, петдесет и така нататък. Щом са позвънили значи искат. Искат...Въпросът е ти можеш ли да дадеш...Мечти?
- Е-ми..- Червени петна избиха по лицето на измършавелия капитан.
- Дълги и мокри. Колкото по-дълги и по-мокри толкова по
добре... Какво си работил?
- Артилерист.
- Много добре. И Наполеон е бил артилерист. Така
че искам да ни бомбардираш с текстове. Ка- но-на-да ! Искам канонада! Бум! Бум!
Когато Петър затвори зад себе си вратата на импресарската кантора. Кариерата на продавач-демонстратор вече му се виждаше къде-къде по примамлива, въпреки че като дете беше мечтал да стане космонавт или пожарникар например.


По улиците и около трамвайните спирки бяха наредени безкрайни редици от ръждясали сергии, маси, столове и обикновени картонени кутии по които висяха дрехи, тенжери, книги, бербат, марихуана, сарозап, хамбургери, трици и най-обикновени боклуци. Продавачите подвикваха, обикаляха сергиите и естествено се смесваха с голямото количество просяци които бяха наизлезли - по площадите.
Едни се подпираха на бастуни пред църквите, други на патерици с вид на морски пирати, трети пееха хайдушки песни и разпърваха акордеон. Циганин теглеше мечка, а жена му свиреше на дайре.... Някой пък се провираха в навалицата седнали на инвалидни колички и всички викаха, плачеха, шепнеха или просто носеха на гърдите си надпис с разкривени ръкописни букви: „ПОМОГНЕТЕ! ПОМОГНЕТЕ!”
Над всичкото това от телевизори и радио приемници някой коментираше футболен мач. Беше лятото на едно световно или европейско първенство. За това по всички телевизори показваха безкрайни зелени поляни където милионери по къси панталони ритаха топка.


- Ние сме в храната – и сме добре! – посрещна го директорът с бейзболната шапка на Детройдските тигри.
– То може дрехи да не си купи, то може обувки да не си купи, но то трябва да яде! – излагаше той своите наблюдения върху тънкостите в поведението на Клиента, докато го водеше по дългите изоставени помещения край гарата.
- Ориентирали сме се също към продажбата на соко-изтисквачки, черпаци, рендета и всякаква друга кухненска мебел. Точно в момента спешно търсим млади и енергични хора като теб които да получат трейнинг и след това да продават за нас кухненското ренде „Бьорнер”. На него могат да се рендосват краставици, картофи, корфиол, кромид лук и изобщо каквото си помислиш. Виждал си го по – телевизията - няма начин. Гледай сега!
И директорът разтвори една двукрила тежка врата зад която се появи промишлено хале в което трийсеттина мъже, всеки на отделна маса – рендосваха картофи.
Всеки един от тях упорито стържеше картоф, гледаше в една точка пред себе си и нещо говореше. Гласовете им се смесваха в моноттонен ропот и кънтяха в огромното помещение така сякъш това беше следобедната молитва на монасите от манастирът Шао Лин.
- Това е нашият безплатен тренировъчен център – гордо заяви директорът.
- А пари? – плахо попита капитанът който леко потръпна при произнасянето на думата „безплатен” – Колко плащате?
- Процент! Комисионната днес е всичко. Таван няма! Колкото си изкараш – толкова! Искаш хиляда – ето хиляда. Две хиляди искаш – две хиляди получаваш! Искаш пет хиляди? Няма проблеми! Но първо трабва да си обучен – да рендосваш правилно и ефектно. Това е което грабва окото! За това тук сме направили тоя подготвителен курс. После - продаваш си рендетата , взимаш си процента и скачаш на палмата!
- На каква палма? – не разбра Лупов
- Палма де Майорка! Хе-хе. Как каква? Ех, Палма, Палма де Майорка! – развя пръст във въздуха директорът на рендетата.
– Динко! – викна той внезапно към един младеж който минаваше край тях натоварен със щайга рендосани картофи. – Кажи на човека каква кола си купи?
Мъжът засрамено наведе глава.
- Динко – инженерче! Купи си кола! Хе-хе. Кажи, кажи...
- Форд, шефе – каза Динко.
- Немско фордче – бижу! Петнайсет годишно, много запазено. Айде
бягай Динко да си гледаш работата. Инженери сега ...хъм... Само аз ги храня.
- Е добре де – колко плащате? – попита още веднъж с пресъхнали устни
капитанът.
- Давам ви картофи. Давам ви рендета. Работа ви давам. Ти сега и пари
ми искаш! Колкото си изкараш – толкова. Казах – първо. И второ. То не е просто „така” - да рендосваш картофи. Трабва да се научиш и изразително да произнасяш рекламен текст. Това е което хваща ухото! Ако искаш остани – Динко ще ти даде текста. Ако не....
Директорът се завъртя на токовете на обувките си и си тръгна.


- Бьорнер! Нашето ренде е безопасно! – редяха баритоните.
- На картофа му е тясно с нашето ренде – маршируваха след
тях басите.
- Вижте тук и тук – как се реже лук – настояваха тенорите в
Терца.
- Бьорнер! Нашето ренде е тъй прекрасно!


Скоро въоръжен с ренде, леген и престилка бившият капитан се включи в хора. Осем часа на ден стажантите продавачи стържеха картофи и усвояваха тайните на прекрасното ренде.
Минаха две седмици. И една сутрин когато капитанът дойде пред безплантия тренировъчен център – там нямаше никой.
Петър Лупов се огледа ноаколо и със зоркото око на ротен командир забеляза няколко капки кръв на асфалта. Една маратонка с разсъсана подметка се търкаляше на ъгъла на сивата сграда. От към същата посока се чу и скимтене.
- Ъх-х-х-х - Пръснаха ми мутрата, копеле!Ах, пръснаха ми мутрата! - фъфлеше Динко и държеше лицето си в шепи. Между пръстите и по посинелите му китки се стичаше кръв. Той стоеше на колене на асфалта пред колата си, чиито врати висяха огънати и оцъклените й фарове висяха на кабелите си.
- Ами колата ми!? Глей ми колата!
И Петър който беше трениран да оказва първа помощ и да изнася ранените от полесражението се наведе и вдигна пребития инженер на раменете си като агне. Така го отнесе до автобусната спирка, а от там в болницата и по пътя научи, че фирмата за продажба на рендета”и друга кухненска мебел” фалирала, а директорът и избягъл неизвестно къде. Като разбрали това стажант продавачите, разочаровани че никога няма да станат комисионери си го изкарали на Динко и нещастната му кола.
- А какво стана с картофите? – попита капитанът като го настаняваше в инвалидната количка- Толкова картофи нарязахме.
- Чипс! Чипс – прошепна Динко – Продадохме ги за чипс, копеле! – и разкървавените му устни се разтегнаха в лигава усмивка.
„Динко – инженерче! Купи си кола!” – помисли си Лупов като излезе от болницата


И капитанът свали от ръката си последното съкровище останало му от времето на диалектическия материализъм – ръчния абитуренски часовник „Слава 3” и тръгна по пазарищата със смътната надежда да го продаде.
Часовници – втора употреба - не се търсеха.
Той срамежливо пристъпваше от крак на крак край подлезите и около трамвайните спирки, но никъде не се задържаше твърде дълго, за да не изглежда ,че проси. Да не го сбъркат с Графа, Кравая, Монахинята или Подуенската Бюфетчийка, каквито прякори носеха по това време софийските просяци.
Това, все пак му беше крайно неудобно. Въпреки някой временни, материални затруднения, Петър все пак беше човек с висше образование и имаше цветна снимка пред знамето с автомат, кортик, еполети и акселбанти.
- Гол! Го-о-ол! – викаха от телевизорите и радио-апаратите и капитанът объркано се озърташе. – Гооооол!
Осем дни по-късно бившият капитан Петър Лупов успя да продаде ръчния си часовник „Слава” на един брадясъл колекционер с оранжев пуловер на дупки.
Невярващ на очите си, той грабна парите, без да ги брои и побягна между сергиите в анонимната тълпата от каскети, такета, барети, бомбета, фуражки и забрадки.




Вечерта Лупов в кръчмата взе още четири двойни уискита и две кока – коли в стъклени чаши, които носеха индивидуалните пръстови отпечатъци на собственика на заведението. Макар и на табла той несигурно, ги понесе към масата.
- Аз съм обнародвал стихове в Съветския Съюз – говореше Христо Хайтов и погледна към него през очилата си, които бяха дебели като дъната на буркани за компот. – По-специално в Коми АССР- автономна, социалистическа република!Кон – Ге две – шах!
Лупов разбиращо махна с ръка. Седна на масата, загледа се в празните чаши и шахматните фигури и се замисли.
- Мат в три хода- поясни поетът Хайтов.
- Кон на Ге две – учуди се Марето от съседната маса
която се пенеше над поредното светло пиво... И ето аз ви питам господа съдебни заседатели, докато вие говорите с конете си на френски...
- На немски – поправи я Христо Хайтов?
- На немски, на френски – има ли някаква
разлика?
- Няма - сродни езици! Съгласи се поетът – Но все
пак...
- Да, все пак...това са коне...Жребци и така,
нататък, ездитен добитък... Докато за братята, нямаме никакви свидетелства да са се женили... Нито за техните ученици! Нито във Варварска България и нито във Велика Моравия... А на мен кой ми е крив че съм се омъжила, че съм родила, че съм филоложка.. – тук тя отпи от пяната на киселата бира. - Абсолютно никой!..Но аз ще стана счетоводителка! Ще се класифицирам - даже...Да, като нищо – във Великоморавия!
Хайтов, стана, наложи каскета си и отиде до нея. Прегърна я с огромните оцапани с боя, сини ръкави на шубата си и тя притихна. Той я целуна нежно по очите.
После се върна при Лупов който все още размишляваше над шах-матната дъска и тихо попита:
- Ако можем да й помогнеш с някой лев?!
Капитанът му подаде пари – без да го погледне и продължи да мисли.
- Няма смисъл – каза Хайтов като се върна на масата – Мат си.
- Да. – съгла си се Лупов.
- Наздраве – надигна втората си чашата поета.
Двамата пиха и като се погледнаха – бавно заизлизаха. Беше пет и половина сутринта. Христо Хайтов клатеше в ръката си мрежа от която се подаваха две риби опашки.
Марето остана на масата си - да си допие.
- Ти да не мислиш... - каза Христо, когато двамата излязоха на улицата. – И аз имам нещо за продаване.
- Какво? – не разбра Лупов
- Нимба!
Междувременно сутрешните автобуси вече пронизваха с фаровете си мъглата и двигателите им ревяха като водопади.
- Какво имаш? – попита пак Петър Лупов
- Златна нимба, – извика в ухото
му очилатият и като видя по лицето му че не разбира какво му говори- разтвори мрежата. Между двете скумрии лежеше нимбата.- Знаеш ли колко пари струва? – попита и сам си отговори.
– Много!
После Христо Хайтов тръгна към автобусната спирка, а Петър Лупов се запровира между ръждясалите панелни блокове с остъклените тераси – където живееше.


Високо, от осмия етаж го посрещна сдъседката – Евдокия. Със сплетени на кок побелели коси и хишни синьо-бели очи, които беше вперила надолу, към него и ранобудните наемници, които отиваха на работа.
Изведнъж размаха дългопръстите си бели ръце и започна ритмично да ръкопляска и скандира:
– „Приятна разходка! При-ят-на раз-ход-ка! При-ят-на раз-ход-ка!”
Но Петър Лупов уморен се скри във входа. Влезе пипнешком в тъмния апартамент, без да пали осветлението, за да не буди баща си и като хапна малко боб – направо от тенжерата – легна да спи.

/Следва/
Този текст е „работа в развитие”. Благодаря Ви че си изгубихте времето да го прочетете! Всички мнения са добре дошли.
stoyanovdd@hotmail.com