автор: sparito

Ти..
Не знам колко време още ми остава. Малко е. Прекалено малко, за да разкажа всичко...
Някога, като малко момиче и после... се свивах в един ъгъл, мой ъгъл... премерен по мои параметри, издълбан по мой мащаб. Свивах се, обгръщах тъмнината и тя ме завиваше. Обичаше ме, защото стоях мирно. Можеше да разпери пелерината си навсякъде. Не се бунтувах и не се сърдех. Беше ми уютно и топло. Никой не ме питаше, не ми говореше... Беше като преграда между мен и реалността. Но тя оставаше в настоящето. Сякаш два паралелни свята съществуваха паралелно в едно и също време, в едно и също пространство. Това е едно и също... нали! Но не и за мен
Ти... Роди се в началото на едно невероятно лято. Роди се под аромата на липа и болка. Изкрещя с мочта болка и я запечта в съзнанието ми, като новородено в съзнанието на изнемогваща майка... Както съм сега. Душата ми е неподвивна. Съзнанието ми пише хаотично, защото има нужда.
Снегът... Сняг. Зима. Тобва е добре. Дъждът щеше да е по-добър.
Единственото, което пазех в себе си, беше чистата и окървавена любов. Аромат на кръв. Моята кръв и твоето лице. Нито една секунда от живота ми не съм се съмнявала в теб. В нито една стъпка не съм търсила ничия друга ръка, освен твоите пръсти.
Ти... Роди се в една тъжна вечер.Е дна обикновена вечер, когато всичко миришеше на живот, а аз самата... на вино.
Ти... Роди се, за да ме пресъздадеш и да ме убиеш (не днес, а онзи ден, в който каза на друга, че искаш да я целуваш наживо, че не ти върви работата, защото мислиш само за нея. Тогава затварям очи и усещам липата)
Ти... Аз... отново съм тук и отново те обичам, така както и аромата на есента не би те обичал.
Примирявам се със студа. Примирявам се с всяка една хладна дума. Примирявам се... Зла съм, защото се примирявам...