автор: Slon-Madrigal

Единственото, което ми остава понякога, освен ината ми, е танцуването. Да бягам, но красиво, така, че да ме желаят...

Всички сме страхливци, които живеят само за себе си. Някои пият, други вземат дрога, аз танцувам. Тежко и горко на онзи, който се опита да ме доближи тогава... А как се страхуват мъжете всъщност! Толкова са раними, скрити под въображаемата си броня. Силата им да заповядват, да водят, да контролират се разбива на пух и прах...Наблюдавай ме, да, обмисляй нападението и го проведи, почти чувам ускорения ти пулс, докато се плъзгам покрай лакътя ти и се завъртам бясно на дансинга, и се усмихвам. Как се усмихвам само... Глупак... Обръщам се и тръгвам към него, а той започва да отстъпва. И аз отново му се усмихвам. Не съм жестока.
"Не се прави така, плашиш ги" ми каза онази вечер една моя приятелка. " Ни най - малко. Забавлявам се да ги гледам как се страхуват" отвърнах й аз, изпих и нейната минерална вода и слязох на дансинга, за да продължа да беснея.
Не зная дали има Бог, но съм му благодарна, че никога никога през живота си не съм си чупила крак. Навяхвала съм си ужасно глезена, болеше адски, но продължих, глезенът ми е леко изкривен и в момента, не зарасна добре, не му дадох време.
"Не те ли е страх да се прибираш винаги сама?" ме питаше същата приятелка. "Не. Тях, мъжете ги е страх." отговарям й, а тя пали цигара над водката си, защото след малко си тръгваме. Тя- с такси. Аз - пеш. "Ти си луда - пеш, в три и половина през нощта" Не съм луда. Така ми харесва. Вървя и си спомням в тишината още по-добре движенията на дансинга, главата ми още пази сенките и светлините, там някъде отзад глухо, но ритмично думти музиката.
"Аз отивам пак, за последно, пийни си водката"
Лъжа. Ставам, защото видях някой като мен. Главата ми се върти, замаяна съм от музиката и дима и решавам да отида и да го разгледам по-добре.
И на него са му направили място на дансинга. Не му пука за никого и е адски добър. Приближавам се до него, внимателно хващам ритъма му, не си струва да правя излишни движения, той наистина е адски добър. Хубаво ми е. Някой като мен.
Затова му позволявам да се приближи. Аз само следя ритъма и нещо от музиката, но някоя друга в мен посяга и завърта ханша ми, а той само това и чака.
Отне ми четири секунди да се справя с онази в мен, която посегна. През това враме той се възползва и ме държа плътно до себе си и направляваше движенията ми,господи, адски добър е, а аз беснеех от яд и се спъвах, докато онази другата се радваше на неувереността ми и се подиграваше.
Не зная как, но той разбира и ме пуска, а аз оставам до него, и пак улавяме ритъма, но този път - на два сантиметра разстояние.Защото аз искам така. На два сантиметра от бедрата му, на два сантиметра от кръста ми, копелето. Извивам се, не мога да се спра, и за пръв път танцувайки, отстъпвам назад, а той пристъпва , танцувайки, и устните му са на два сантиметра от шията ми, неспособен да спре.
Господи, влачех го по целия дансинг като хванато в капан диво животно, без да го докосвам, само с миризмата си и с тялото си, и ми беше хубаво! За миг зениците ми се избистриха, погледнах нагоре, към мрака на тавана, и ми се искаше да изкрещя!
Тогава се завъртях, косите ми плеснаха в лицето му за миг и вече бях на няколко метра от него.
Песента свършваше.
Той ме гледаше от другия край на дансинга. Беше мокър,косите му бяха паднали на челото и протягаше ръка към мен .
А аз му кимнах леко и си тръгнах.

"Беше много хубаво" каза приятелката ми. "Да"
Лъжа. Погледнах пак към дансинга. Уж за последно. Нямаше го. Не зная коя от нас двете, аз или другата в мен, изпита това болезнено чувство, че нищо не ми е останало...