автор: HariMarSui

Вятърът все си търсеше другар в играта. Нали все препускаше насам- натам? Гонеше облаците. И сега... съзря птицата. Тя правеше гнездо.
- Ще съборя гнездото ти- каза вятърът- ако не дойдеш с мен, ще го съборй.
- Моля ти се, ветре, не го събаряй. С толкова много труд го изградих. В него искам да отгледам дечицата си.
- Добре, добре. Ще играя с пиленцата ти. Ще е по- забавно. Е, оставям те. До другия път.
Мина време и вятърът се сети за птицата. Мина край гнездото и.
- Здравей. Аз дойдох. Къде са пиленцата ти?
- О ветре, още е много рано. Снесох яйчица и сега ги топля, за да се излюпят малките ми пиленца.
- Ще дойда друг път, тогава. Довиждане...
Когато пак дошъл, птицата хранела новоизлюпените птичета.
- Ти ветре, ела друг път, моля те. Много са малки. Още не могат да летят.
След няколко дена самотникът вятър дошъл пак.
- Хайде, стига ме отпраща. Ще съборя гнездото ти, да знаеш. Ако не пуснеш птичетата си да играят с мен, ще го съборя.
Птичетата вече знаели да летят. Майка им била спокойна за тях.
Те полетели в различни посоки и вятърът спрял своя бяг. Мислел след кое да побегне. Кое да догони.
Вятърът все търси някое птиче с което да се надпреварва. Все гони някое. И вие сте виждали това, нали? Вечната му игра продължава. Продължава.