автор: iskraveselinova

Монахинята беше възрастна,яка,държелива и грозна.С добродушна усмивка.Опрощаваща.Не й се искаше да седи сама в топлия следобед.Щеше й се да поприказва.
Покани ни да останем за вечеря."Каквото дал Бог".В калдъръменото дворче накърмените котета се разиграха с подути от мляко кореми.Майка им дремеше сладко под лозата.През изкорубената ограда се виждаха няколко кози,които пасяха високия колкото човешки бой бурен.Слънцето се търкаляше по плочника и премрежваше очите.Почти като в разказ на Радичков.Стана ми хубаво,спокойно,мило.Седяхме на изтърканата пейчица и си мълчахме.Монахинята приседна срещу нас и почна да чисти боба за чорбата.Говореше кротичко,приспивно,сплиташе глас с ромона на чешмата ,с подрънкването на козите хлопки,с жуженето на пчелите.Откъм пътя се зададе стар свещеник.Нисичък,с рошава брада,побелял.Очите му бяха сини и избледнели.Кротко ни поздрави,каза,че той ще свари чорбата."Вие си говорете,говорете си!"-рече и хлътна в нисичката кухня.Монахинята говореше за селото,за козаря,че го няма никакъв и добитъчетата ей сега ще се пръснат нанякъде.Селска стока е ,броено нещо,бива ли така?Сякаш за да я обори,пастирът щръкна зад плета.Изпечен като тухла,нечовешки навлечен в горещината.Подкара козите,хлопките запяха.
Привечер седяхме пак там,под лозата.Хълмовете хвърляха тежки сенки.Захладня.Лястовиците се стрелкаха към гнездата си.Бобената чорба ухаеше божествено.Свещеникът донесе кръглото гърне,което вдигаше пара.Сложи го на дървена подложка.Вдигна капака и устите ни се наляха.Отгоре чорбата зеленееше от подправки.Попът се помоли мълком,само устните му шавнаха.Прекръсти се късо.Взе голяма стародавна дървена лъжица,гребна от чорбата и задъвка.Повъртя съсредоточено хапката в устата си,дори наклони глава и задържа така,сякаш опитваше вино.После захлупи гърнето и седна.Настана мълчание.Ние се спогледахме смутено и неразбиращо.Попът гледаше в нозете си.Монахинята безмълвно стана и отиде да нахрани котката.Върна се и тихо приседна.Най-сетне отчето каза:"Хайде,хранете се."И се поусмихна кротко.Очите му плувнаха във влага.Стана,сбогува се и изчезна в мрака.Въртяхме лъжиците и не разбирахме.
-Той винаги така...-заромоля монахинята.-Преди години бил аптекар.Голям човек,уважаван,с име.Увличал се по билкарство.Веднъж набрал някакви треви и ги сложил за мирис в яденето.Но сбъркал.Едната билка била отровна.И отровил цялото си семейство.А той оцелял,защото не ял-радвал се на хубавата гозба и искал да има повече за тях...Та така.Като излязъл от затвора,се запопил.Оттогава все опитва.Все първи взима.Такива работи.
Отвън захлопа звънец и поблея коза.Монахинята чевръсто се изправи.
-Казах ли ви аз?Ще загуби някое добиче.Халтав човек,прости ми,Боже.
Чорбата изстиваше на масата.Хълмовете падаха над малката обител.