автор: vitoriovitalis

8. Полковникът


В това време Карис вече е отворил металната врата на дома си, окачена между две циментови колонки. Скръц...
Той хвърля контролен поглед към процепа на пощенската кутия. Зад нея се простира градинката и къщата, по наследство формално принадлежащи на жена му. Всъщност от много години тук не се слуша друг глас, освен неговият.
Той минава край старата черница, продължава по циментираната пътечка между два реда изрядно подстригани и ухаещи на скръб вечнозелени чимширени храсти и присяда на пейката под стълбището за горния етаж. Окачва бастуна на закачалката за дрехи, събува обувките и нахлузва домашните чехли. Жена му Цеца престорено плахо се подава на вратата на приземния етаж.
- Какво има ?
- Ани може да дойдат за обяд.
Полковникът се изправя застрашително. Вече и не се съобразяват с него. Настроението му започва да се разваля.
- Какво ще искат пак ?
- Не знам, нали Бисето иска да става студентка... – Жената на полковника се отдръпва навътре, за да влезе мъжът й.
Ядосан, Карис директно се насочва вляво - към просторната дневна стая, служеща му едновременно за трапезария, кабинет и почивка. Сяда на мястото си срещу прозореца. Пред него е голяма, силно износена разтегателна маса, покрита с жакардова покривка, чийто сложен и засукан орнамент, без да си знае годините - умело прикрива изхабената повърхност на фурнира.
Полковникът хвърля по навик поглед вдясно от себе си. Но на стената до вратата виси някакъв сувенир – къщичка от миди, донесена някога от Лида, когато е била на ученически лагер край морето. Правоъгълният светъл ръб около къщичката издава, че на нейното място доскоро е имало нещо друго.
Раздразнението на Карис нараства, както става винаги, когато се налага да променя установения си от години ред. Но той се овладява и премества поглед към стъклената витринка на масивния бюфет – по-големия брат на масата от същия стандартен мебелен комплект. На горната лавица, служеща като библиотека, са подредени десетина книжки с най-разнообразен формат, пред които сега е поставено портретчето на Великия Вожд. Това е сериозен напет мъж с мустаци, облечен в светла маршалска униформа.
Карис облекчено въздъхва и се заглежда през прозореца, очаквайки обяда си. Вляво е разперил огромни зелени листа фикусът от кабинета, който му подариха, когато напускаше Управлението. Под тях е разположен голям фотьойл с протъркана дамаска и табуретката, на която Карис опъва крака, когато си почива. От лявата страна има малка масичка с черен бакелитов телефон.
През отворената врата отстрани влиза жена му, носеща небрежно в едната ръка дълбока чиния, от която се извива лека пара, а в другата – прибори за хранене. Тя ги оставя пред мъжа си и сяда на стола до него. Карис взима филия хляб от панерчето на масата, разчупва го над чинията, и започва да сърба с лъжица супата.
- Какво има ? – Жена му изглежда е дочула нещо.
- Борис е ходил при Секретаря във Фила. Поставил му е
въпроса за Вадим.
- И ?
- Заминава посланик в Китай.
- Кой ? – Жена му още не може да се ориентира в
ситуацията.
- Борис, кой ! – Най-сетне Карис изплюва камъчето, което го
мъчеше цяла сутрин.
- Ами сега ? Какво ще стане сега ? – Тревогата на съпругата
се опитва да обхване и коравия полковник, но той храбро я отблъсква от себе си.
- Ще питаш Вадим и Ян, - ехидно приключва с новините
Карис и отмества празната чиния. Жената я грабва и отива в кухнята. Когато се връща с яденето, на входната врата едновременно чука и влиза Аниса, последвана от Секучо.