автор: gu6ter

И без петак,
по мръкване ще мина,
да ти открадна миналите истини,
в които не успях да те догоня...
Тогава ме роди,
непомъдряла,
но все така готова да ме сториш
привидно благ, виновно побеляващ
напук на сивотата...Обещавам,
че ще успея да те оцелявам
и да те грабвам неоразмерено...
И всеки миг на тебе ще кръщавам,
във който ненатрапчиво възкръстват
червените езици на столетия,
потапяни в очите ти. Изпъстрен
с неуловени сенки ще попея
със ураганите, за да те умея -
така - неминала по края на желаното.
...и пак от себе си ще съм ограбен.