Двете дървета растяха едно до друго. Бяха еднакви на ръст и клоните им, като че ли, бяха разперени еднакво. Толкова близо едно до друго растяха, че даже по някога клоните им се вплитаха. Те се прегръщаха. Шепнеха си нежно с листата.
Беше пролет. Клоните им пак се бяха намерили. И точно там- в тези преплетени клони сви гнездо птица.
- Не се дърпай, моля! Стой спокойно! Укроти това люлеене, моля те! Хвани ме по- здраво!
Само такива думи си разменяха дърветата. Или:
- Нали не искаш пиленцата да пострадат? Не се дърпай, де!
Дните минаваха. Дъждове валяха. Вятър бесня и едва не събори гнездото- до деня, в който птиците отлетяха на юг. Гнездото опустя.
- Да се пуснем вече, а?
- Ами, да се опитаме.
Вятърът им помогна и те разплетоха клони. Сигурно, на пролет пак ще се прегърнат, за да опазят новото гнездо, Нали?
Дете, ако видиш такива прегърнати дървета, отиди при тях. Допри се до кората им. Може би ще чуеш какво си говорят, но със сигурност, ще почувстваш силата, която те предават. А, ако и аз съм там, ще прегърна теб...