автор: tsveti

Моменти ...
преди първата среща – пъргаво сърцето метроном отмерва турския марш на Моцарт, чук-чук-чук//чук-чук-чук, все по-бодро и весело, без даже да поема дъх, тържествено мажорно, ликуващо... а е топло, топло, макар и октомври и като поседна на загрятата тераса, се усмихвам на китайската роза – и тя ли влюбена – цялата в пъпки, набъбнали пред пукване, загърнати грижливо в зелени ризници, палаво показват малки езичета, нетърпеливи да близнат студеното октомврийско слънце рано-рано в зори.
здрачава се... седя и безпричинно се усмихвам, а уморено мъдрото слънце ми дава последна целувка и отива да си легне и ние с китайската роза и турския марш оставаме пак блажено сами, с нашите надежди и възторзи, и трепети, и тревоги и сладкото премаляване ниско в корема...
нима Е първа среща без всичко това, мила Наташа?


нима Е първа среща, ако вече не ти се е Случила
в най-самотните ти среднощните ти часове
когато тихичко се усмихваш в тъмнината на мижавите улични лампи, на тъжната самотната тъмната улица, на осветените прозорци отсреща
усещаш как ръцете му те прегръщат ... как потъваш в съвършения аромат, заспиваш с мисълта как утре се събуждаш все така на топло, все така жена, сгушена на гърдите му, събуждаш се просто за да се огледаш в присмехулните котешки очи...

има ли смисъл да се Случва вече?