автор: HariMarSui

Една лятна вечер магарето Марко лежало на двора и си почивало. Тревата се размърдала и до него застанало зайче. Малко зайче с наострени ушички.
- Здравей чичо- казало зайчето.
- Че, какъв чичо съм ти аз бе, зайо? Възмутило се магарето. Даже се обърнало на другата страна.
- Извинявай. Имаш дълги уши като моите и помислих, че сме роднини.
- Роднини, а? Ушите ми дълги, дълги...Не мога да ги понасям. Поне колкото твоите да бяха. А опашката ми? Само ми пречи. Мете земята и ми тежи ли, тежи. Да имах като твоята щеше да е друго.
Чула разговора им феята на животните и решила да помогне на магарето. Ушите му станали малки. Опашката и тя, като на зайчето станала.
На сутринта дашъл стопанинът. Погледал, погледал Марко зачудено. Марко ли е това, не е ли? С такива уши и зайча опашка...
- Ти ли си Марко, или не си? И да не си, слагам на гърба ти чувала и тръгваме.
Запристъпял Марко наперено. Не му тежала опашката. Но направил, не направил крачка, мухи го нападнали. Хапят ли, хапят мухите. Няма я опашката да ги прогони. Стопанинът и той нещо говори, но не го чува Марко с малките си уши.
Крещял, крещял стопанинът и започнал да го налага с пръчка.
- А- ъ- а- ъ- Заревал Марко с цяло гърло. - Защо ми трябваше да искам други уши и опашка? Добре си бях с моите. И бой не ядях и мухи не ме хапеха.
Смилила се феята. Върнала му ги.
И до днес магаретата са с дълги уши и дълга опашка. А боя? Е, боя... боя пак си го ядат.