Баща ми Кирил Миланов не беше фабрикант. Той след като се уволни от железниците (БДЖ), смени няколко чиновнически служби, но те не му бяха по вкуса. Най-накрая се закотви като технолог и човек за всичко в една малка консервна фабричка „Кооператор” близо до Военна рампа - кв. Надежда. От преживяните жп катастрофи здравето му беше доста разклатено и след време се пенсионера по болест, но не съм го чул да каже „Ох”. В такива случаи, когато го болеше най-вече гърба, мълчеше.
Защо ви разказвам тази история? Има най-малко две причини. Първо най-вече заради внук ми Сами. Днес беше си вързал на шията неговата, на баща ми, автентична железничарска стара дървена свирка. И като го попитах, знаеш ли на кой е тая свирка? Той веднага отговори -На Кирчо! Т.е. на прадядо му. Има и още една втора причина. Тя е свързана с първата. Моят издател, като ми прегледа разказите, „Първите над 20+2”, отсече. -Не пиши повече разкази, пиши стихове. Разказите ти не ги бива. –Как така, възразих аз, някои пък казват, че прозата ми била по-хубава. Добре, съгласи се той, пиши, но не ги издавай. Поне за внуците казвам, да четат какъв е бил дядо им, обръщам го аз на молба. -Колко внука имаш, пита издателя? -Трима за сега. Ако аз ще ти ги издавам, най-много в 3 екземпляра. –Хайде от теб да мине, моля му се, издай ги в пет. Може да имам още внуци пък и един за мен си да ми остане. И така се договорихме - за 5 екземпляра на „Първите над 20+2 – проза”.
Баща ми беше тих човек. Добър и справедлив. От дете останал сирак. Когато навършил около 14 години баща му се споминал. Тате накарал художника от Пернишката гимназия да увеличи една негова малка снимка с калпак и изрязал с едно малко, тънко трионче една величава рамка от тънък шперплат. Тая фигурна рамка, която татко е рязал с месеци за портрета на дядо ми и до сега стои в стаята на село.
Тате много ме обичаше, но не ме глезеше много. Имаше пред мен огромен авторитет. През неделите тупаше собственоръчно чергите и се занимаваше да изкърпва скъсаните ни обувки и да подменя подметките им. За целта използваше не гьон, а парчета от стара автомобилна гума. Обувките ставаха тежки, но много яки. Нямаха скъсване. Татко слагаше една стара престилка за да не си цапа дрехите и панталоните и изваждаше един обущарски чук, шило, една трикрака наковалня, и най-важното - една кАлена зелена паница пълна с пирончета и дървени клечки. Аз го гледах прехласнат как работи. Тате беше комунист. Още като ученик влязъл в РМС и после в Партията. Не обичаше да говори за това, но подписваше всички препоръки за негови другари за да станат активни борци.Той самия не даваше дума де се издума да подаде документи. Дори когато Деша (Андрей Михайлов) неговия приятел от РМС и партизанин стана шеф на АБПФК пак отказа. С това си навлече гнева на майка ми. Но такъв си беше той. Твърд. Не за това сме се борили, се оправдаваше. Така ми се иска да го запомня – в кухнята вадейки и набивайки клечки в подметките на обувките. Когато станах студент на бригадите за подпомагане на селското стопанство редяхме домати в щайги. Доматите бяха зелени, но докато стигнеха в ГДР почервеняваха. Тогава нашия шеговит комсомолски лозунг, беше „Всеки добре нареден домат, кабърче в леглото на Джонсън”! Така си представям и татко как с всяка добре забита клечка в скъсаните ни подметки забиваше кабърче в тялото на прогниващия капитализъм.
Баща ми беше пълен въздържател. Не пушеше и не пиеше. Видях го да пие само два пъти. Един път ме заведе на шкембе чорба в шкембеджийница „Дамарче” на ул. Граф Игнатиев до съдебната палата. Тогава той ми поръча една малка чорба и една лимонада, а за него си една голяма чорба и една бира. Тогава не знаех какво е това жълтеникаво питие с много пяна. Заинтригуван го запитах – Муце (забравих да ви призная, че му казвах на галено Муце, понеже и той ме закачаше още от малък с „муце”) какво е това което пиеш? Той се усмихна и каза, опитай. Аз отпих една глътка и се отвратих – беше нещо горчиво и съвсем не приличаше на лимонада или вишновка. Татко се разсмя и каза: -Виждаш ли как се мъчим ние, възрастните! От тогава чак до казармата не съм опитвал бира. Там сержант Шопов ме научи да пия бира. По 4 бири изпивахме всяка съботна отпуска. Само това ни беше разрешено. Аз обаче я пиех тогава бирата с мезе – баклава! 4 бири и 4 баклави, иначе горчеше. Много по късно, вече като студент се запознах по отблизо с това богоугодно питие, бирата и го обикнах.
Твърд алкохол – изключено. Татко не кусваше. Дядо Борис, бащата майка ми, обратно – всеки ден на всяко ядене си пийваше по един филджан домашно печена ракия. Сам си я печеше и сам си я пиеше и изкара до 85 години. Е, по някой път и гостите и баба ми Донка му помагаха, особено брата на баба – дедо Драго с жена му Райна. Те идваха на прошка и носеха по-кутия локум, за армаган. Дядо слагаше джезвето за греяна ракия, чукваха се с филджаните, подсмръкваха и казваха, „Прости” и „Просто да ти е”. След това замълчаваха и за най-голямо мое учудване по бузите им, по старческите им бузи – а тогава са били на по около 50-55 години, се стичаха сълзи. Защо плачат, какво се е случило, питах уплашен майка ми, но тя ме прегръщаше и мълчеше. Мъчно им е за нещо, допълваше после. По късно дядо, който никога не плачеше, съм чувал да казва: -Такива са те Митовци и Малиновци – леки са на сълзи. По този признак може да се каже, че съм се метнал на тази рода. Макар, че се чудя защо този ми табиет едва сега се прояви, когато майка ми почина и когато прописах в Хулите.
Татко употребяваше силна ракия само като го болеше зъб – за дезинфекция. Жабуркаше, но не преглъщаше. Една сутрин, когато отивал на работа във фабриката и го болял зъб сутринта рано си изжабуркал устата с дядовия първак. Кондуктора в трамвая го погледнал, със съчувствие и укор и казал: -Ама добре си се наквасил, рано, рано… Тази история се разказваше с години, като куриоз. И винаги татко се смееше. Вторият път когато го видях, да пие вино, беше на моята сватба. Смятам, че тогава татко пийна поне една чаша вино за наше здраве с Катя, а не само така проформа да стои чашата пред него. Иначе тате имаше много здрави зъби и търпеше много на болка. При някакъв зъболекар, не при нашия домашен г-н Бендерлиев, оня му извадил здрав зъб, без упойка. После като видял грешката си се извинил и извадил и болния зъб. Аз също търпях и на болка и при работа със зъболекарската машинка. Тя бръмчеше и виеше, но аз не помръдвах. Бендерлиев тогава взе да ме използва като реклама. Когато аз бях на стола, а разните там деца врещяха като пред заколение в чакалнята, той ги канеше да влезнат и да гледат как аз стоически не помръдвам дори главата ми да се тресеше от работата с крачната зъболекарска бормашина. След като разбрах, обаче, че може и да не съм толкова дисциплиниран, на следващия път преди да седна на стола го запитах, -Чичо Мишо, (той се казваше Михаил Бендерлиев) днес ще работиш ли пак с машинката? -Е, Милчо, почна да го увърта той, не може иначе, малко с нея и малко без нея. В сия минута аз скочих от стола и му казах само едно, -Е, тогава довиждане! -Яяяя! само възкликна чичо Мишо, Я го виж ти.
Мишо Бендерлиев беше буржоа. Той и г-жа Бендерлиева са герои и в други мои истории и затова тук ще добавя само още две думи. Той беше зъболекар от старата генерация и си имаше собствен кабинет и стара клиентела. Не обичаше определено комунистите и заявяваше, че на комунисти зъби не оправя. Нашия случай беше особен – ние от една страна бяхме сред старите му клиенти понеже дядо ми Борис държеше малка бакалничка в квартала и всички му бяха клиенти. Пък и семейните зъби по майчина линия бяха ужасно зле и почти всички бяха вече изкуствени. Татко той го приемаше, по тази линия, но татко пък имаше много здрави зъби и не ходеше при него. В случаите когато татко ме водеше при него, съм чувал чичо Мишо да му казва, -„Абе какъв комунист си ти бе?” И го тупаше приятелски по-рамото. Татко беше обаче на друго мнение.
Майка, ми пък ходеше при него сравнително често и аз я придружавах. Още тогава чувствах, че има нещо нередно. Пациентите на милия и любезен чичо Мишо, бяха някак си по-други. Там не стъпваше например Мито месара, обущарите и гальотаджите от квартала или децата им и др. Дори бай Велин, който държеше насреща малка лавка, или Щерьо другия квартален бакалин не се весваха там.
Този „хай-лайв” от пациенти и това изкуствено разделение ме притесняваше и когато чичо Мишо ме запита, а какво работи сега баща ти, веднага отговорих: -Баща ми е фабрикант. Т.е. работи във фабрика, това исках да кажа. И не знам защо, майка ми се изчерви, а всички наоколо прихнаха в неудържим смях. Татко също много се смя на този мой отговор.
Това е Самуеле историята на баща ми „фабриканта”, а защо не е станал фабрикант, и други там приключения с г-жа Бендерлиева ще ти ги опиша по-после. А сега да си изядеш филията с мед и да си изпиеш сока. И те моля, много да пазиш тая таткова дървена свирка. Тя пищи силно и като я надуеш, се чува от единия край на влака чак до другия. Я, я я надуй сега та да си спомня пак татко ми. Пиииииию-пиииииииий - Милцу!
КИ
Лулуланд, 2009-10-21, 23:35 СЕТ