автор: copie

Към към седемдесет и втора – трета година имаше някакво поредно „разведряване”. За по-младите обяснявам, че с това политическо понятие моето поколение е много на „ти” – аха, да си метнат бомби двете суперсили, пък вземат, та се откажат. Бомбите - атомни, ядрени, такива... А като се откажат временно, и ето ти разведряване! Голяма радост настъпваше.
Та в началото на 70-те (вярното е 80-те, както ни учеха едно време, не знам дали не го промениха от умствен мързел) имаше разведряване. Даже много голямо. Дотолкова, че от Италия през тези две-три разведрени лета запристигаха едни готини момчета – с малки симпатични коли, с хубави дрешки (италиански, все пак, тогава хубави дрешки тук бяха само донесените от чужбина, а дори най-елементарните неща се купуваха „с връзки” и от Кореком), отворени и дружелюбни, приказливи, пъстри. Такива у нас нямахме.

Българските девойки масово бяха запленени. В резултат доста скоро много невинни италиански момчета пострадаха, най-вече чрез женитба.

Карах летния си стаж в Бургас, в местния вестник „Черноморски фар”. Избрах го, защото обожавам морето и поради благоприятното обстоятелство, че в този град имаме много близки хора, при които нашите ме пращаха през лятото още от времето, когато ходех по плажа голичка. Компания си правехме с Виляна, тя пък имаше роднини в Бургас, а мечтата й бе да се ожени за французин. Обаче тогава заприиждаха италианците. И „френската връзка” се стопи пред очите ми. Виляна престана да говори за Франция и започна да пуска „фаровете” – големите си зелени очи – по разнообразните усмихнати сладури, които дефилираха из бургаските заведения, говореха високо на мелодичния си език и също фиксираха девойките по масите. Докато една вечер в „Приморец” не нацели своя Бруно – тънък, жилав, рижав и много луничав красавец. И пламна любовта!
Само като скоба – не се бях замисляла досега – как сме могли двете с по стотина лева, дадени от родителите ни за месеца, да вечеряме почти всяка вечер в „Приморец”, най-луксозният хотел-ресторант в Бургас? Но вечеряхме, даже с десерт, и сами си плащахме сметката. Плюс бутилка бяло вино отвреме-навреме.

Този Бруно имаше приятел, Микеле, симпатичен момък, но между нас искри не припламнаха. А женитба в Италия за мен въобще не беше привлекателна перспектива – аз бях завършила първи курс на любимата си журналистика, естествено, че ми предстоеше да уча, да се дипломирам, после бляскава кариера и някаква провинциална Болоня не можеше да ме отклони от мечтата ми.

Вследствие на тези малки местни събития Виляна се ожени и замина, а аз просто продължих да следвам. Разведряването скоро приключи, оставяйки трайна следа само в живота на отделно взети граждани, но не и на човечеството като цяло.

Но студентският живот ме интересуваше повече от световната политика. Най-разведреното време в живота ми.

Денонощен купон. Родителите на състудентката ми Малина работеха някъде в Северна Африка и апартаментът им, на 5 минути от Университета, беше редовен терен. Само едно беше кофти, че не съм от провинцията, за да не се разправяме непрекъснато с нашите. Нощем се приплъзвах вкъщи, но обикновено ме усещаха. След някое прекалено голямо закъснение на другия ден ме наказваха, като не ми даваха редовните 50 стотинки, което си беше неприятно – стюардесата струваше май 45 ст., а слънцето кутия – 32, но все пак не пушех много, така че се оправях. Кафето в „Ялта” беше 16 ст., 50 стотинки ми стигаха за цял ден, обаче като ги няма...

(следва продължение)