автор: Summerborn

Зазоряваше се.
Момичето на гърба му започваше да тежи прекалено много. Хората скоро щяха да излязат на улицата, а това представляваше опасност. Трябваше да се скрие някъде, докато реши какво да прави.
Беше опасно да я води в собственото си скривалище, но за момента нямаше къде другаде да я остави без да предизвика въпроси. Поспря, за да си почине, и се отправи към скривалището. Не след дълго Леа вече бе положена на леглото му и той се бе отдал на размисъл. Различните възможности биваха отхвърлени една след друга - не виждаше как ще върне момичето без да го заподозрат. Обикаляше нервно из стаята и сумтеше под нос. Трябваше да се справи, инак толкова усилия щяха да се положени напразно.
Чу шум, идващ от леглото. Обърна се и се изненада, когато видя Леа Феон да лежи, подпряна на лакът и да го наблюдава. Сепна се. Та тя трябваше да спи поне до обяд.
- Какво правиш в стаята ми?! – в гласа й ясно се прокрадваха заповедни нотки. Не изглеждаше ни най-малко изплашена, по-скоро ядосана.
- Не, красавице, въпросът е какво правиш ти в моята. – едва в този момент тя си даде сметка, че не се намира в собствения си дом. Огледа се предпазливо, очите й блеснаха уплашено само за миг. “Смело момиче”, помисли си Ерик. Самият той бе много уплашен, нищо не вървеше както трябва – нямаше представа как ще я върне в къщата й преди, а сега, когато беше будна, задачата се усложняваше многократно.
- Настоявам да ме върнеш веднага у дома! – тялото й бе напрегнато, готово да посрещне заплахата, която той представляваше.
- О, повярвай ми, смятам да направя точно това!
- Дори не ... – Леа вече бе подготвена да заплашва непознатия с всички аргументи, които й хрумнеха, стига да го убедеше да я върне обратно невредима. Думите му я хванаха неподготвена – Моля?!
- Казах, че смятам да те върна у вас веднага. Хайде, тръгвай! – Ерик навлече ризата си, сложи си наметало и зачака. Момичето стоеше вцепенено в леглото и го гледаше. Все още не бе попитала как се е озовала тук – това му осигуряваше известно време да измисли плана си.
- Аз ... ъъъ ... съм по нощница – изчерви се. Наистина беше очарователна. Крадецът припряно бръкна в една ракла и измъкна овехтяло женско наметало. Подаде й го и се обърна с гръб, докато си го сложи. – Ъъъ, сър? Аз съм боса! – Ерик се намръщи. Имаше един-единствен чифт обувки и те бяха на краката му. И дума не можеше да става да й ги даде, но не можеше и да я остави да ходи боса. След кратък размисъл с неохота събу обувките си и й ги подаде. Обърна се с гръб към нея и изръмжа:
- Тръгваме. – дори не се обърна, за да провери дали го следва. Когато излязоха навън, Ерик се обърна рязко към нея и посегна към лицето й. Момичето се сви уплашено и затвори очи. Крадецът се изненада:
- Няма да те нараня. Просто исках да вдигна качулката ти. Твоята красота ще ни донесе само неприятности в този квартал. Вдигни си я сама, ако искаш. – след тези думи той отново се обърна с гръб към нея и тръгна, но този път по-бавно. Момичето се изравни с него и той видя, че качулката изцяло е покрила лицето й. Усещаше изучаващия го поглед. Не му беше приятно, никой не трябва да забелязва крадците. Те не трябва да правят впечатление, за да не може после никой да ги посочи като евентуални извършители. Изсумтя неодобрително и усети как момичето трепна. Не му беше приятно, че я плаши толкова, но поне вече не го гледаше.
Добре, че бе забавил крачка. Отдавна бе забравил какво е да ходиш бос по прашните и неравни улици на Тиарет. Всъщност не чак толкова отдавна, поправи се. Беше едва преди три години. Тогава един въшлив петнадесетгодишен хлапак бе посмял да преджоби Санд – водача на гилдията на крадците. Никога нямаше да забрави усещането, когато Санд хвана ръката му. Сякаш я бе стиснало менгеме. В очите му горяха весели пламъчета:
- Куражлия си, момче, щом си решил точно мен да обираш. Избирай – чупя ти пръстите на момента или тръгваш с мен?
- Н-но вие можете да ме убиет-те...
- Е, тогава ти чупя пръстите и всичко приключва още сега – усети пареща болка в пръстите си.
- Не, ще-ще дойда с вас – от този ден нататък животът му се промени. Заживя с много други прибрани от улицата момчета в сиропиталището на Санд. Обучаваха ги по две години на четене, писане, аритметика, история и изкуства, след което избираха най-добрите и ги въвеждаха в занаята на крадците. Единствено избраните разбираха за престъпната цел на сиропиталището. Останалите завършваха обучението си и започваха работа като честни хора. Гениалността на идеята се криеше в това, че крадците имаха голяма мрежа от познати хора, в чийто очи те бяха образовани и достойни млади мъже. Или поне тези, които преминеха последното изпитание.
- Ау – Ерик се намръщи, бе се разсеял и бе настъпил парче стъкло. Кръвта текна бързо и се смеси с прахта по стъпалото му. Крадецът въздъхна отегчено. Още едно забавяне – само ако не се бе разсеял. Трябваше да превърже раната с нещо, инак щеше да се инфектира.
- Чакай, аз ще го направя! – Леа клекна и скъса едно парче от нощницата си. – Вдигни си крака, за да мога да го превържа. – момичето наистина имаше чевръсти пръсти, помисли си Ерик. Когато свърши, му предложи да се облегне на нея.
- Не съм чак толкова зле! – сопна й се обидено.
- Извинявай.
- Хайде, тръгвай, с тази скорост до довечера няма да стигнем до вас!
- А ти откъде знаеш къде живея? – въпросът го свари неподготвен.
- Амиии, ти сама ми каза ...
- Не съм. – подозрението се надигаше в гласа й.
- Напротив!
- Ти ...
- Внимавай – дръпна я точно преди да стъпи в една голяма локва.
- О, благодаря, но очаквах, че ме спасяваш от нещо далеч по-опасно.
- Я, дай да погледна обувките да не би да си ги намокрила. Трябва много да се пазят, толкова са скъпи, а въобще не издържат дълго.
Леа се закова на място.
- Ти заради обувките ли ме предупреди?! Това е безумно! Гледай сега! – и понечи да стъпи в локвата.
- Не! – Ерик отново я дръпна. Този път наистина имаше защо. Иззад ъгъла изскочи каруца, теглена от чифт запенени коне. Колелата й минаха точно там, където преди секунди бе кракът на момичето. Измокри ги целите. Леа понечи да подвикне след кочияша, но Ерик й запуши устата. Не трябваше да привличат внимание точно сега. Изчистиха дрехите си доколкото можаха и продължиха в мълчание. Не след дълго стигнаха до дома на Феон. Леа прибра един мокър кичур коса, изправи брадичка и тръгна наперено към входа. Ерик остана на безопасно разстояние. Пазачите й подвикнаха да се разкара, но след като я познаха, се поклониха и отвориха вратите. Крадецът си отдъхна и понечи да изчезне от погледите им, когато един глас го спря:
- Ей ти, идваш с мен! – отново усети заповедните нотки в гласа й. Какво пък, помисли си и се обърна. Тръгна послушно след нея, този път тя водеше. Личеше си, че цялата къща е вдигната на крак, за да търси момичето.
Заведоха ги направо при баща й. Първото нещо, което Ерик забеляза, бе застрашително пулсиращата вена на врата му. Скикда беше огромен, Ерик знаеше това, но отблизо изглеждаше внушителен и в този момент беше бесен. Крадецът почувства, че го обзема несигурност.
- Татенце! – изчурулика момичето и понечи да го прегърне. Скикда се отдръпна и отново я погледна намръщено. – Татенцеее! – повтори Леа. – Хайде, не ми се сърди!
- Как да не ти се сърдя? – изръмжа Скикда – Знаеш ли колко тревоги ми докарваш?! Теб цял полк не може да те опази! Как успя да се измъкнеш този път? Бях удвоил охраната след последното ти бягство! – Ерик зяпна. Нима момичето и преди бе изчезвало!?
- Татенце, искам да те запозная с един човек! – Леа хладнокръвно пропусна гневната тирада на баща си покрай ушите си и издърпа Ерик напред. – Тате! Снощи този млад мъж ме отвлече. – Ерик изтръпна, - заведе ме в един параклис и поиска да се оженим. – Единственото, което Ерик виждаше в този момент, бе все по-бързо пулсиращата вена на Скикда. Усети, че се изпотява.
- А-а-а-аз – заекна – н-н-не с-с-съм....
- Знам, че не си! – изръмжа Скикда. – Леа не би се омъжила за заекващо мекотело като теб! – думите го удариха като шамар през лицето. – Ти си поредният беден мухльо, влюбен в дъщеря ми, който я е видял да се измъква за сетен път от стаята си и е решил да я последва. Хайде, разкарай се от тук, преди да съм наредил на пазачите да те пребият. И нито дума за това на никого! – Ерик се поклони и излезе. Не можеше да повярва на късмета си. Бе върнал момичето на самия Скикда, а никой не го заподозря и за миг. Санд определено щеше да е доволен.
- Хей, спасителю! – Леа го бе настигнала без да усети. – Ето ти наметалото.
- Ти... благодаря ти.
- Питаш се защо не те издадох, нали? Снощи бях будна, когато ме занесе при онзи човек и чух всичко. Правих се на заспала, защото мислех, че ще ме убиеш, ако разбереш, че съм ви чула. Бях решила да те оставя да ме доведеш до нас и тогава да те разкрия. Но ти ме спаси на улицата и реших да ти върна услугата. Все пак и баща ми ти каза, не изчезвам за пръв път. Така че – лесно се измъкна. Ела някоя вечер да ми разкажеш как ме отвлече и защо го направи, след като накрая ме върна обратно.
Ерик кимна и понечи да тръгне, когато Леа се надигна и го целуна. След това го погледна предизвикателно и посочи вратата. Крадецът се усмихна кисело и излезе. Реши да не й показва колко го е развълнувала целувката им. Тъкмо се скри зад ъгъла и усети как едва сдържа радостния вик “Успях!”, когато пред него тупна едната му обувка. Спря се и чу смеха й зад зида:
- Тази е за ранения крак. Знаеш кога ще получиш другата!