автор: diva_voda

- Седми „А”! В редица пред мен, пО височина, строой сЕ!
Английската ми свирка свисти и , сякаш буквално , води ми за ушите сънените хлапета; струпва ги пред мен и се почва едно… смешно бутане-наместване, глух ропот. Да шумят много-много не смеят – сърбали са ми попарата, кога се разлютя, ама един на друг си теглят по някой зъб.

- Седми „А”! ПО височина, строой сЕ! – повтарям командата и им давам секунда. Утихват. – РаааавнИс! – ей сега му е времето да устискам и да не се разсмея. Настава още по – смешна бутаница, докато си изпонамерят левите ръце и решат какво да ги правят.Хеле пък и с тия глави рошави… като се заозъртат…все не запомнили накъде точно трябва да гледат.
Третата седмица на октомври, понеделник, първи час – физическо със седми „А”. В селото хората взеха да си прибират гроздето и царевицата.
- МииирнО! – пронизвам ги с поглед, леден като хирургически скалпел и също толкова стерилен, сиреч лишен от емоции.
– Мирно казах, Левент! Изправи гърба, вдигни брадичката!Айджан, мирно!Прибери корема!Раменете изправи! – момичето хлъцва и прави нещастен опит да се стегне. – Ама дищай бе, къзъм, дишай, няма сега за едното мирно и зян да ставаме..
Усмивката е пробила не само моята ледена маска.Избила е явно и по още сънените им муцунки, а очите им ме гледат с такова обожание и доверие, както никога никой досега, пък и едва ли занапред.
- Свободно! – двадест и четири въздишки.Никой не шуква – знаят, не сме приключили с официалната част.
– Дежурните, крачка пред строя. Двама ги няма, номерата им.
Пред строя е само Инджихан, вторият дежурен явно е единият от въпросните.
- Исмаил и Севинч ги няма, госпожо. – Инджи ме гледа с бистрите си сини като метличина очета и клепа с руси дълги клепки насреща ми.
- Знаеш ли защо отсъстват?
-Аааа, на гюндюлюк, на гюндюлюк са .. - двете с Инджихан едновременно се обръщаме по посока на гласа – Мукадис, устатницата, кокорбашийката на класа, вярна на себе си - все се обажда където трябва и не трябва.
Отминавам „прегрешението” и продължавам напред. Връщам Инджи в строя, трябва да ги запозная със задачите за часа.
- Днес, ученици, продължаваме с гимнастическите дисциплини от програмата. От прескоците ни предстои да усвоим два – прескок на коза „ разкрач” и прескок на коза „клек”. – говоря високо, отчетливо, бавно. Стремя се всяка дума да стигне до всеки един. А и не само да стигне, ами и да пробие, да прескочи детската разсеяност, езиковата бариера.
- Този час ще ви запозная и с двата, но ще упражняваме само първия – „разкрач”. Не е страшно . И трудно не е. Нали играете на „Прескочи кобила”?
- Ще ни ги покажете ли, госпожо?
- А, госпожо? Можете ли? – започват с артилерийската подготовка момчетата. Много са горди с мен – май от всички селски даскали в областта, само аз още мога да им показвам упражненията. По гимнастика де.
Какво ли не прави човек от обич, няма по-тежка от ангарията на сърцето. А мен на село ме доведе, да преподавам физическо и литература.
Като прочетох обявата в инспектората, щях да падна – учител по БЕЛ и физическо. Обадих се да разбера дали няма някаква грешка. Нямаше. Ами сега? Корабът ми отплаваше на 13и и почти бях готова с документите , но ето че тази обява ми даваше…какво? Шанс да остана?
Повечето ми приятели ме обявиха за луда, а някои познати – за откровено загубена. Та може ли да се сравни заплатата в училище с онова, което се изкарва като фитнес инструктор на борда на ваканционен кораб. Сигурно само седмичните бакшиши ще са със светлинни години по - високи. Ами обстановката – лукс, удобства.За хората пък да не говорим, като се почне от екипажа – от долу до горе все подбрани , и стигнем до щедрите състоятелни пътници, настроени да се забавляват и предварително отвързали кесиите.Това, последното, от опит го знаех, толкова лета вече работех по курортите. И като спасител, и като аниматор, а последно - като инструктор по аква аеробика.
Не беше кой знае колко важно за мен как изглеждам в очите на другите, щом видях как светнаха от радост очите на мама и на малката, когато им съобщих, че оставам. Какво като договорът пак ще е само до юни, нали през „вълшебните” празници ще сме заедно. У дома с Рада започваме приготовленията за тях почти веднага, след като разопаковаме саковете от последното „море”.
Удивителни създания са това децата, няма по-големи мъдреци от тях. С каква лекота само забравят стари тревоги и страхове.След като ме напрегръща и нацелува от щастие, моето мъничко зрънце пшеничено тутакси заживя отново в настоящето. Мама обаче взе да се колебае и гласно да ми задава онези въпроси, с които самата аз безмълвно се борех. Милата ми майчица, разбирах я, огънят за нея отколе бе двоен. Колкото и да се стараех обаче, с тази ми орисия, едва ли и носех голяма утеха.
- Да, деца, добре…да. – бързам да въдворя ред, че изпусна ли ги – отиде. - Ще ви покажа деца. Обещавам , но първо…?
- Ааааааа, не може ли без тази разгрявка ,госпожо …
- Не може, Мавиш, не може! Обаче днес ще я направим като игра, хайде разделете се на два отбора…
Не се омъжих като на игра. И не като на игра дойде детето. Знаех какво върша и каква отговорност поемам, но онова, което последва наистина ме свари неподготвена. Казват, че с мечтите и мислите си за бъдещето, ние сами ковем съдбата си. Странно откъде тогава ми се стовари точно това – хазарт. И не парите, които взеха да изчезват, и не дълговете, които започнаха да се трупат и да ни притискат, болеше ме, мен глупачката, болеше ме от лъжите. Болеше ме, защото физически усещах как спирам да обичам. Пари се печелят и се губят, детко, хората са важни, обичаше да ме утешава баща ми. И вярно, докато той беше до мен, по-леко ми беше.
След три бързи щафетни игри и няколко упражнения сме вече напълно будни и готови да хванем козата за рогата. Нареждам класа от двете страни на пътеката за засилване и обяснаявам колко е важно от трамплина да се отскочи силно и рязко, та да се набере максимална височина и да се прелети над уреда като досегът с него да е минимален. И минаваме към демонстрацията. Показвам им „клек”- а. Премерено засилване, отскок, силно отбутване от ръцете, свити и събрани крака между тях – толкова прескоци, рутината си казва думата. Забивам скока като на истинско състезание, с изпъване на тялото и протегнати встрани ръце, да подчертая баланса. Класът избухва в аплодисменти, ей не се научих да не ги вземам толкова насериозно , почти порозовявам от удоволствие. Взеха да настояват за бис. Не сега, отсичам, да си знаят кой командва парада, в края на часа, ако са старателни и изпълнителни, допълвам, пък и време е за „разкрачката”.

Показвам и този прескок. Започват момчетата, рязко засилване и леко прелитане над козата, бесни викове на удоволствие , ей сега ще ми слезе пак шефката да види какво толкова става. Ами да слиза, нейна си работа.
Момичетата са по-плахи в началото,но нали съм близо и готова да ги уловя, впускат се и те в играта и не след дълго врявата е неудържима. Докато не идва ред на Айджан, сладкият сън на всички момчета - пищни форми, кръгло бяло лице и сочни алени устни ,а очите - разтопен шоколад.Запънала се като магаре на мост, страхува се. Тръска глава , а оная ми ти коса, черна и лъскава, тежка, като гривата на млада кобилка, стели се по гърба, рамената. Два пъти вече се засилва и се връща току до уреда, отстранявам я, много важно като не може коза да прескача, жива и здрава да е. Изправям я до себе си – да ме краси и да ръкопляска, пък ако иска и оценки да им вдига на съучениците си.
В следващите минути обстановката е като на фронта, хлапетата тичат и прелитат като изстреляни от невидими оръдия, викове, олелия, смях. Айджан подскача и пищи от удоволствие до мен, на всички им е написала шестици, та чак за дневника напира хитрушата.
Поглеждам часовника. Три кратки изсвирвания.
- Седми „А”! В редица пред мен, пО височина, строой сЕ!
Чевръсто – задъхано хлапетата застават пред мен, рошави, зачервени, със
светнали лица, щастливи – днес имам цял клас победители пред себе си. Време е за наградата, обещаното си е обещано.И послушни бяха, и изпълнителни. Премерено засилване, отскок…толкова прескоци, какво и как се случи, така и не разбрах – само след миг и се намерих с все козата на земята. Пълна тишина. Гробна. Сякаш някой с нож я отдели от предишната врява. Ставам и спокойно изправям козата, децата мълчат и ме гледат, само личицата им са помръкнали. Изтупвам праха от екипа и се връщам на пътеката ;тренер, ако ме гледате отнякъде с тате, сигурно сте разменили по някоя усмивка по мой адрес, ама момичето добре си е научило урока – премерено засилване, отскок, отбутване от ръцете … приземяване. И този път без много церемонии, връщам се пред строя.
- Вааай ма, госпожооо, ма ни въ ли беши истрах ма, а ? – Мукадис ме
довършва!
Този път прихвам, прихват след мен и хлапетата. Звънецът се включи само след
миг закъснение.
- Илиева, каква беше тази врява в салона преди малко? Какво толкова им показвахте, че шумяха така?
- Нищо особено, госпожо директор, просто видяха една паднала жена.