автор: VOINOV

Сред местните хора се предава от уста на уста, че в едни далечни времена, още в първите години на турската инвазия по нашите земи, в малката падинка около река Ржана, намираща се току под склоновете на връх Пирин, се заселил някакъв сърбин пътуващ търговец. Ще да му е харесало закътаното място, покрай което преминавал стар римски път, идващ от древната пътна артерия Виа Егнатия край Солун и отиващ за Горна Джумая, София и Дунав. Направил хан и се оженил за местна девойка, по-късно се прочул като знахар¹ и хората казвали: “Къде, при сърбинчето ли?”, “Да, отивам при сърбинчето.”
Селото е записано под това име Сърбинче в книгите на джелепкешаните – едри собственици на овце в 1576 година. Там са споменати имената на двама от местните люде: Бою Драган и Петра Радослав. В други документи се съобщава и като Сербин дервент (Сърбинска клисура, проход).
Според П. Ников към края на 17 век и началото на 18 век в закътаното планинско място се установяват преселници и бежанци от Западна Македония (Костурско, Воденско, Битолско и Овчеполието) и на юг от Солунско. Всяка преселило се семейство струпва своя къща и с построяването на нови домове за поотрасналите и оженили се синове се образуват отделни махали, носещи имената на първозаселилия се. Така селото се разраства непрекъснато и по данни на В. Кънчов в 1900 г. в селото има 327 български къщи с 1900 жители българи християни и 20 цигани чергари-скитници. За сравнение в Горна Джумая (днес Благоевград) по това време е имало само 100 български къщи. Така до втората половина на 20 век селото се явява като най-голямото в Благоевградски окръг.
Местните говорят за голямо наводнение, което отнесло много къщи в “Центъра”, кочини заедно с прасетата и друг едър добитък. Останали без домовете си, наследниците на знахаря се изместили да живеят в град Дупница. Във високите махали не е имало големи поражения и животът продължил мирно и тихо.
След войните и обтягането на външнополитическите отношения със западната ни съседка, за българското правителство не е изгодно подобно голямо селище да носи името Сърбиново и с заповед 2820 на основание на Указ №7 от 23.05.1934 г. царското правителство начело с Кимон Георгиев променя името на селото на Брежани, идващо от старобългарският глагол “брежа” – пазя. И наистина през “Кресненско разложкото – 1878 г.” и “Горноджумайско от 1902 г.” въстания щабовете на военните сили се разполагат във високите махали на селото. С тези си действия жителите на Сърбиново – Брежани наистина заслужават името си “Пазители на свободата” в този край на родината ни.

¹знахар – народен лечител

От цикъла “Пирински предания и легенди”