автор: lisiza

Беше достатъчен само един поглед за да се влюби. Боряна не го помнеше, сякаш го виждаше за първи път. Там, на стълбите в голямото междучасие, с някакъв учебник. Не четеше, а уловил погледа й се усмихваше на редовете.
Харесваха го. Беше високо и хубаво момче. Свиреше на китара, с което не преставаха да го канят не само на рождени дни. Не можеше да не го харесват, със сините очи, с русата коса и вечно малко потъмнялата бяла кожа, с отпечатъка на морето през цялата година. Не слънчевия загар привличаше погледа на момичетата. Иван беше весел и много открит. Имаше много приятели и много момичета, тайничко въздишащи.
Ето сега и Боряна се оказа в групата на неговите почитателки. Обикновено момиче, не запомни от кой клас е. А и нямаше значение. Наближаваше матурата, с това изпитите се увеличаваха и трепетите покрай тях. А след това, както пееха почти всяка вечер вече: „Ехей живот, здравей, здравей...”, без значение какво ги очакваше, от тук нататък. А то бе голямо, хубаво и още толкова непостижимо.
Боряна имаше пред себе си още две години. Но и тя очакваше с нетърпение края на учебната година. След нея идваше безкрайното синьо на морето, плажа, полета на гларуси и запленяващата ласка на вълните.
Наближаваше патронния празник, деня на братята Кирил и Методий. По традиция класовете са прощаваха в училищния двор. Събираха се малки и големи, оставащи и завършващи. До скоро омразните часове им бяха домилели. Нямаше да се закачат повече из коридорите, под строгите очи на директорката, нямаше да си правят шеги и да се смеят, дори и в час, без да могат да обяснят защо им е смешно. Просто училищния живот приключваше, с това и част от живота им, оставаща там завинаги. На втория етаж с прозорци към площада, техния клас.
Дворът на училището беше пълен, а все още идваха ученици и родители. Носеха цветя, бонбони, дори цели кошници с панделки за любимите си учителки.
Боряна с приятелката си също се отбиха, да спазят традицията и да пожелаят добър път на завършващите.
В този ден, Иван си мислеше за момичетата от класа. Не му харесваше някоя определено. Познаваха се от твърде много години, с някои по единадесет, чувстваше ги близки, по-скоро сестри. С едно бяха съседи, седнаха в първи клас на един чин и така продължиха до края. Дори не помисли да покани друга за дама на бала си. Тя беше. Съседското момиче. Другите момичета бяха по-интересни. Но никоя не го вълнуваше, колкото задачите по математика. Добър ученик с няколко отличия по олимпиади. Беше добър и по физика, още се колебаеше, дали да не опита и с физика, вълнуваше го астрономията, ядрената физика, кибернетиката, но...това е след месец, сега е все още ученик. Преди да си е взел бележника и дипломата, все още беше ученик.
Сред момичетата, някъде накрая на двора се обърна и погледът му се спря на Боряна. Усмихна й се. Можеше да го заговори, нали завършваше. Какъв по-добър повод от това. Тя беше сама с цветя в ръката. Два или три букета. Бели рози. Обичаше цветя, особено белите рози. Бяха любими и на майка му и така бе свикнал с присъствието им в къщи, че не поглеждаше други цветя. Усмихна й се по-широко, в погледа му имаше въпрос и плаха покана. Ето ще се престраши, ще му даде цветя и ще я попита за името й, от кой клас е, кой е любимият й предмет, среща ли се с момчета... Но тя стоеше и не вдигаше поглед. Едва ли е толкова срамежлива, неговите съученички си имаха приятели, а две вече се жениха, не дочакали края на училището...
До Боряна застана приятелката й и я поведе в другия край на двора при нейни познати. Не забеляза, че бе проследил цялото й преминаване през двора, забравил за приятелите си. Оставаше сега и да се влюби, преди матурите и кандидатстудентските изпити. Не го интересуваше, не. Успокои сам себе си и се включи отново в разговорите.
Когато се огледа, напразно търсеше двете момичета. Бяха си тръгнали.
Приятелката, преди да тръгнат, поогледа цветята. Боряна бе изгубила смелостта си, как да поднесе букет за Иван. А цветята бяха вече поувехнали. Приятелката спокойно ги прекърши и разхвърля по двора, на късмет.
Иван търсеше цветята. Защо го вълнуваха тези рози? Неустоимо му се прииска да ги събере, не да отдели листенцата и да ги поднесе на непознатото момиче. Защо да мисли за нея, няма смисъл.
Боряна си тръгна натъжена, само мълчаливо слушаше веселия разказ на приятелката си. Искаше да го види преди да си тръгне завинаги. Видя го, но от това стана още по-тъжна. След два дни в училище нямаше да го вижда из коридорите. Нямаше да разговаря с него, сякаш я чуваше. Нямаше да му споделя радостите и тревогите си. Несъществуващият му заместител щеше избледнее и ще го забрави.
Празникът на двора свърши. Опустя пространството. Само изпуснатите тук-там цветя напомняха за първия голям ден на бъдещите абитуриенти.
Иван се прибра късно. Вече нямаше вечерен час. Бяха шумна компания, с китарата му, отидоха на плажа, в новата част. Избраха си беседка и пяха до късно. Въпреки забележките, въпреки страха да не закъснеят, но всички бяха благосклонни, ако някой се опитваше да ги смъмря, те просто започваха своето броене -”Еднооооо, двееееее, трииии.....” и ги отминаваха с усмивка. Да, усмихваха се. Това беше най-хубавата част от живота им, но те не го знаеха. Трябваше да продължат по пътя си, за да стигнат след години пак до тук, и да искат да бъдат деца, от същия неостаряващ клас, усмихнати и щастливи.
Момчето се съблече бързо, постоя малко на прозореца. Каква нощ само беше, с тия огромни звезди, всички си пожелаваха нещо, а той. Какво си беше пожелал? Изтръпна. Искаше да види, как Боряна му дава цветята си. Защо пак се сети за нея? Не беше красива. Не знаеше нищо за нея. Защо не й напише бележка, ще се посмеят с приятелите, като с другите момичета. Но, защо да й се подиграва, ако не мисли сериозно да се вижда с нея? Какви мисли само му идваха в главата, засрами се от самия себе си.
Но треската от непознатото първо чувство, го беше обзела. Без да се замисля взе лист хартия, седна на перваза и от вълнение блъсна, сложената там от самия него ваза. Не успя да я задържи. С лек звън тя се разби на хиляди парчета. Но обзелото вълнение го задържа и започна да пише първата си бележка. Внезапно се спря и погледна към пода. Пръснатите бели рози бяха поувехнали. Листа се изплъзна от ръцете. Плавно падна недописан до счупените късчета светлина, а по белотата му чернееше набързо надрасканото - ”Здравей, мое непознато момиче...”