автор: moeto

опит за автобиография.........
Петелът и дървото не могат да летят. Първият се разхожда важно-важно из градината на моите спомени, оглежда кокошките стоящи наблизо като лична собственост, а понякога се закача с кучето, което от своя страна има за задача да охранява неговата самоувереност. Моля те да бъдеш снизходителна към него, той не знае какво прави и е толкова учуден, когато пожертват някоя от неговите изгори в празник или делник, че налита да кълве всеки, който се опита да доближи до тях.
Дървото от своя страна не зависимо от възрастта си е високо, стои умислено, загледано в своята сянка и се състезава с мен по мъдрост. Закача се с клоните, когато минавам на близо или наднича в книгите и писмата, които пиша приютен под неговата сянка. Моля те не го разпитвай за предмета на моите интереси. То по сравнение с мен е толкова суетно, че може в бързината да издаде някоя моя слабост породена от една бира в повече или целувка открадната от устните на някоя девойка.
Май не трябва човек да се отличава с изключителна интелигентност, за да може да се ориентира по петела или дървото за часа от денонощието. И двамата отмерват времето в мен, но ако дървото се влюбва веднъж годишно и отразява сезоните, чрез листата и цветовете си, то петелът си е постоянно разгонен и предявява своите претенции и власт всекидневно. Спирам до тук за да не изкажа някоя прибързана глупост.

Аз петелът.. Въпреки, че се разхождам важно-важно, ще ти споделя, че не е лесно да всяваш респект сред хората и кокошките. Първите се страхуват от моя див нрав, а вторите припадат от смях от моята напереност. Както и да е. Ще ти призная една тайна за писателите. Те в стремежа си да покажат мускули чрез думите си и чрез засукан стил се опитват да очовечават всичко живо и не живо. Суета. Имат десет правила да изпълняват, но ги прегазват, пък какво да ти говоря за петлите и кокошките. Никога не е късно да станеш на супа, ама за това пък с кеф бих накълвал всеки дръзнал да припари до кокошките лежащи на сърцето ми. Петелът без кокошки е като воин без битка, а кокошките без петел вампирясват, налитат да се кълват една друга, така всички отиват по бързата процедура под ножа. За това е невъзможно приятелството между кокошките. Май се отплеснах, какво ти говоря- инстинкти.

Дървото.. С момчето сме като братя, на една възраст, иначе много различни. Времето тече с различна скорост в нас, което определя и различните форми на съзнание, което обладаваме. Хората тичат повече от петлите и кокошките, техните желания са толкова многобройни, че даже не могат да си ги поберат всичките под шапките. Ние дърветата сме по-благородни, рядко се сърдим на хората за откършен клон или оставени отпечатъци върху кората. Какво да ти говоря, превърнали сме се в рекламни носители за съобщения на влюбени, отплеснати или починали двукраки. Най-много ме натъжават некролозите. Душата на мъртвия човек се спира край мен за да се огледа суетно като в огледало в отпечатаната жалейка. А за текстовете да не говорим. Всичко това ужасно ме натъжава.
В други дни съм весел, когато хората се целуват под моите клони. Тогава ги навеждам и прикривам с листа, защото влюбените са много срамежливи.
Страх ме е само от вятъра и мълниите, движа се бавно към слънцето и подобно на моя приятел се радвам на всеки нов ден. Забравих да ти кажа, той е тъжен, вече не споделя с мен проблемите си, а си спомням времето когато всичко, което мислеше бе на устата му.
Аз единствен го познавам най-добре, отскоро е влюбен, ама много се прикрива. Но ти скъпа се пази от думите му, защото може да те засрами, омагьоса, разплаче или развесели. Чудак е. Ако не ми беше толкова близка нямаше да ти призная една тайна за него. Той може да лети.