Отрядът напредваше бързо. След себе си не оставяше живи. Изсичаше горите и палеше селата. Избиваше животните. Такова чисто зло на земята досега не се беше появявало.
- Не! Спрете! Защо ги избивате?
Пред тях бе застанал мрачен принц.
- Кой си ти, да ни противоречиш?
- Аз не ви противореча. Аз ви заповядвам – каза тихо и решително принца.
- Малоумник! – Косачът завъртя косата си, но тя премина през принца без да му направи нищо. Само развя къдрите му.
- Правете ги свои роби!
- Как? Не знаем…
- Аз ще ви науча…
…
Отрядът заробваше бързо. След себе си не оставяше свободен човек. След себе си оставяше само мъка и стон. Всички роби чукаха камъни. Срещу тях насъскваха кучета. Плющяха бичове, мореше жажда, вилнееше глад, чума тръшкаше - живите завиждаха на мъртвите.
- Хахахаха – смееше се мрачния принц, предводител на отряда
- Ииииихухухуху – виеха след него изродите от отряда
- Аман! – каза Златокосия Йорик, хвана брадвата и излезе от къщи.
…
Отрядът напредваше крадешком. Златокосият Йорик дебнеше наоколо.
В непознати земи бе попаднал отрядът – тук не бе на свой терен. Всяка нощ изчезваше по един. Вчера изчезна мрачният принц. Откъм заробените земи се носеха слухове за освободителна вълна и революция.
- Ха! – Златокосият Йорик изведнъж изскочи от храстите пред стъписания отряд.
- ‘Бах маа’му! – успя да каже само Костотрошача преди да му хвръкне главата.
Златокосият Йорик обърса брадвата си в козината на Костотрошача и я затъкна в колана си. Отрядът се пръсна – кой накъдето му видят очите. Йорик бързо ги заобгради и ги изкла като пилци.
- Такаааа, - доволно потри ръце Златокосият Йорик. – Сега да вървя да освобождавам поробените! – и той се втурна към поробените земи.
Късно, късно, бедни ми Йорик, злото вече бе плъзнало по земята. Не му трябваше отряд или мрачен принц - хората сами се избиваха едни други. Не след дълго революцията изяде Йорик.
…
- О, мой наивни Йорик! – измърмори Хамлет и хвърли черепа на Йорик в трапа. След това се зае с трупа на Офелия (както всички знаете…).