автор: Nadie

Маркова от горе до долу, включително бельото и фамилията. Съвършено клише за преуспяла, не съвсем млада, но добре поддържана жена. Управлява армия подчинени - тотални некадърници и мързеливци, според нея, в реномирано представителство на чуждестранна компания. Ходи с два джиесема – по един за всяко ухо. Понякога, в много напрегнати дни, й се случва сама да си връща обаждания от единия на другия.
Работи от предутрин до следздрач, включително събота и неделя. Иска да докаже, че нейн паметник в естествен ръст пред офиса на фирмата не е непостижима мечта. Да го докаже на себе си, на приятелката си от училище, с дългата й златна коса и с опашките обожатели, дето я караше да се чувства като осиновено цигане, на амбициозната си майка, която мрази от все сърце заради ударите през ръцете с пръчка при грешките в етюдите по пиано, вечерите с „Война и мир” под едната и „Клетниците” под другата мишница за правилна стойка при хранене, стригането в банята щото „няма кой да си играе да те сресва всяка сутрин”. Прави добро впечатление на чужденците с безакцентния си английски, безукорната си фигура, която поддържа в най-реномирания фитнес-салон, рамо до рамо с водещите фолк-диви, и научените наизуст теми от областта на изкуството, историята, архитектурата (с няколко любопитни анекдота за специални случаи). Прецизно възпитан биоробот с дебел портфейл, без бюджет за удоволствия.

Та тръгва един ден Маркова да купи подарък на нейн чуждестранен гост, не приятел, защото те са чиста загуба на време, а бизнес-партньор. Този път не праща секретарката - тя е тъпа овца, докато впечатлението от подаръка трябва да е неотразимо, а последващата от това сделка – за милиони. Агентурата на Маркова й донася, че човекът колекционира социалистически артефакти. Такива в изобилие се предлагат на малкото пазарче пред катедралата. Шофьорът я стоварва непосредствено пред щандовете. Тънките й токчета затракват по плочките и отекват в будьоновките, медалите и матрьошките - автоматичен откос от леко стрелково оръжие. Продавачите, надушили пачката през кожата от щраус на Фурла, се изправят от сгъваемите столчета и образуват своеобразен шпалир от мазни усмивки. „Това?” – сочи Маркова с кървав маникюр. „Бюст на Ленин, абсолютно автентичен, произведен в Москва през 1925, той лично е позирал.” „Ленин умира на 21 януари 1924 година от кръвоизлив в мозъка” – първият изпит на Маркова в Университета е по История на БКП, взет с абсолютно отличие. Антикварите са респектирани – ясно е, че глупостите им няма да минат. Разпълзяват се към близки апартаменти и мазета – складовата база на Софийския антикварен елит, за да извадят наистина ценните предмети. По едно време се излъчва самият Сергей Михайлович, крупен гешефтар и предприемач, вносител на руска соц-продукция и некоронован цар на пазара. На перфектен руски – един от петте езика, които владее, Маркова обяснява идеята си, подава хилядарка и доставката е уговорена. Шофьорът отваря вратата на служебната кола, продавачите свиват рамене разочаровано.

Изведнъж Маркова спира край последната сергия. Поема си дълбоко дъх. Посяга към купчинка избелели от слънцето пощенски картички с изгледи от окръжни, и не само, градове. На най-горната се мъдри снимка на напечен от слънцето площад, поръбен с брези, с паметник на комита, около който хлапета кръжат на велосипеди. Замирисва й на топли гевреци от сладкарница „Малина” на ъгъла. До нея долита гласа на дядо й, грапав от „Арда”-та без филтър: „Мимеее, дека си, ма! Ела да ти дам стотинки за сладолед, на дедо убавата мунка! И да ми пуснеш тотото.” „Две, тринайсе, двайсе и четири...”, повтаря тя числата, за да не ги забрави, докато подскача на куц крак към пункта. По ръката й потича тънка струйка от сметановия – много бързо се топи. Папагалът от балкона на старата къща крещи нецензурни псувни, а леля Цеца Бобошевката му тика бисквити в човката, за да го накара да млъкне. Отдолу се събира тайфа гълъби – борят се за трохите, който папагалът в яда си е изплюл. От вратата на тяхната къща, току пред протегнатия заплашително револвер на комитата, изскачат цяла банда хлапетии, водени от брат й. Гълъбите се разхвърчат, брат й я грабва под мишница и хукват да се скрият в лятното кино от другата страна на площада. Разпилели били брашното на баба й. Ето я и нея, бяла-беленичка, току киха и не спира да гълчи: „Да ви огин изгори, поразници! Що ми треба баница да ви точа, магарета ниедни!” – обикаля, милата, около киното, размахва точилката, но не може, а и много-много не се старае, да ги достигне – накацали са по клоните на кестена – ложата на гратисчиите, и й се плезят. Не им е посягала никога – точилката е заварено положение. Откъм пощата се задава майка й – лятото е отминало, ваканцията също, идва да ги прибере в София. Вика пожарната, защото те с брат й не искат да слязат.

Лицето на Маркова се разпада. Тя ревва истински, с подсмърчане и хлипове. Гримът й се разтича, два реда прозрачни сополи тръгват към устните й – Ести Лаудер, слвов гланц. Продавачът я слага да седне и й подава кърпичка. Разгръща около нея стара войнишка мушама, да не я гледат другите. „Поплачи си, поплачи си”, повтаря като мантра той. След няколко минути Маркова се окопитва: „Колко?”, пита, в стария си телеграфен стил. Размекнатите и слабите ги убиват, за тях няма място в джунглата на живота. „Подарявам ти я. Едва ли за някой друг има такава стойност”, казва човекът с горчива усмивка. Картичката потъва в щраусовата Фурла. Маркова възпитано благодари и тръгва към колата. Токчетата й отекват в будьоновките, медалите и матрьошките - автоматичен откос от леко стрелково оръжие. Генералът е превързал раната и е готов за поредната битка.