автор: Lachistata

Аз чувам как се слягат сградите,
подпорите им плачат и крещят,
бездомното тиктакане на светофарите,
сковано в релси и метална плът.
Витражи от угасващ ден,
разчупени от канонични залези,
запалват крехко жълтото на лампите.
Обувките в побъркващ степ танцуват-
кафяво-черни, тръгнали нанякъде.
Умората като нагон диктува плавните движения,
умората е втората природа на чезнещия ден,
на потъващите във вратите хора.
По пръстите на слепи китаристи
залепва тъжното адажио
на хукнало към края лято.
Монети, звъннали за миг,
трамваи извиват топли железа
в последните си оредели спирки.
По мостовете чака тръпнеща нощта
да се смълчи последната пиянска песен
и сетне става тихо, ярко тихо...