автор: marcusjunius

Еди се наведе към малкия плосък монитор и почука по него, сякаш се надяваше липсващите букви и цифри да се появят под потропването на показалеца му.
- Казвам ти, Майк, копелето го няма!
- Еди, пил си много кафета и си ги разреждал със Слийплес Мания... Никой не може да изчезне от системата, ако е жив. А сателитните снимки показват, че нашият човек е жив, нали? Нали, Еди?!

Еди, по-едрият от двамата, русоляв, с леко глуповато изражение на лицето (по рождение, но после се беше подсилило в Колежа за наблюдение и информация) се намръщи и отново заби поглед в монитора. Майк -- хилав, с лисиче изражение на лицето и хитри, малки, близо разположени очички – въздъхна, тупна Еди по рамото и рече:
- О’кей, братче, прехвърли го на мен. Ще го поема.
- Наистина ли?
- Хайде, нали сме приятели...
- Добре – Еди не чака втора покана и започна да диктува – нула, нула, осем, осем, едно, четири, седем, едно, седем, едно, три, едно, четири нули, девет!
- Добреее... Така. Ето го, при мен е вече. Виждаш ли, всичко си има! Ето! Наболява го левият крак, жаден е и му е мъчно за дъщеря му.
- Целият е твой, Майк! Благодаря!

Доволен, че се е отървал от проблема, Еди намести демонстративно издутината си през провисналите си дънки и излезе за кафе.

***

Последните няколко дена Сил вървеше все нагоре – скоро трябваше да стигне билото и после – по него, по него – до хижата. Оставаха му най-много шест, може би седем часа ходене, ако не го предадеше тялото. Тук планината беше суха и гола, а манерката му отдавна беше празна – ако не намереше скоро вода, можеше и да не издържи до хижата. Не, разбира се, че щеше издържи! Физическите неудобства бяха нищо в сравнение с онова, което го мъчеше последните седмици. Главата му беше пълна с мисли. Не просто мисли – главата му беше пълна с чужди мисли. Сил беше убеден, че това не бяха негови мисли – не че не могат да му минат определени, дори всякакви, мисли през главата, но той имаше мисли, които просто разпознаваше като чужди. В тях имаше чужди факти, чужди вълнения, чужди желания, чужди страхове. Не знаеше как да го обясни – но беше сигурен в това. Имаше чужди мисли. Преди няколко дни сред тях се отличи един глас – глас, който го водеше и сега, и който му обещаваше спасение. Там, горе.

***

- Копелеее!
- Какво има, Майки!
- И при мене изчезна, да му се не знае и изрода!
- Казах ли ти? А ти – от кафетата е! – захили се Еди с тъпашката си усмивка, която този път силно разяри иначе спокойния Майк.
- К’во се хилиш бе, идиот? Сега трябва да докладваме на шефовете! После разследване, простотии!
- Че ние к’во сме виновни?
- Не сме, ама пак ще прекараме две нощи в „мазето”, докато изясняват дали проблемът е в системата или китайците ни ебават!
- Мамка му, Майк!
- Мамка му, я!

***

Сил стигна билото – беше по-близо, отколкото очакваше – и в прозрачния въздух видя хижата далече-далече напред и нависоко, а между него и целта се простираше една гънка на планината, обрасла с гъста гора. Чуждите мисли го владееха напълно и той едва караше тялото си да се движи – единственото, което го спасяваше, бе болката в лявото ходило. Тя връщаше контрола на мозъка над тялото му и Сил се влачеше бавно напред и нагоре. Скоро навлезе в гората.

***

- Това не е възможно, нали? – ниският мъж в камуфлажна униформа с пагони с генералски звездички гледаше строго към домакина си -- мъж на средна възраст, облечен в бяла престилка.
- Теоретично – едно на милиард.
- Което значи, че не е възможно? – отново строго попита генералът.
- Означава, че теоретично е много много малко вероятно...
- По-дяволите! – кресна генералът. – И кога ще знаете, дали е пробив в техниката или наистина имаме „аномалия”?
- Опитваме всичко възможно. Днес, може би утре ще сме сигурни.
- Утре? Утре!!! – генералът съвсем се разпени и прозрачносините му очи замятаха искри. – А междувременно ние вече дори не знаем къде е, защото влезе в гора и сателитът не го следи! Имате два часа!
- Няма къде да иде... Отива към старата хижа, близо до разкопките около гробницата...

Генералът обаче не чу последните думи, защото вече беше треснал вратата след себе си.

***

С последни сили Сил се довлече до полуразрушената хижа и до старите изоставени разкопки – бяха останки от древна гробница, отдавна разграбена. Точно на входа на гробницата имаше огромен камък с някакъв древен символ, издялан върху грапавата, вечна повърхност. Камъкът беше пропуснат в разграбването – сигурно бе прекалено голям и прекалено безинтересен за иманярите. Сил седна на тревата и облегна гръб в студената му повърхност. Приведе се и прегърна с ръце коленете си. „Търся себе си, търся себе си, търся себе си”, заповтаря си той, като едва чуваше собствените си мисли сред всички чужди в главата му. Мантрата обаче не помагаше и той усети как започва да се изгубва в собствената си глава. Точно тогава онзи отчетлив глас, който го бе насочил към мястото, отново се появи като светлина сред оплетени клони на приказна черна гора:

Пусни ги, за да се намериш!

- Кого да пусна? – попита на глас Сил

Другите мисли.

- Ако ги пусна, ще изчезна! – разбунтува се той.

Ти си проход, а не изба за другите мисли. Пусни ги и ще намериш и себе си!

- Не знам как! – прошушна Сил и усети как силите го напускат.

Остави ме да ти помогна!

- Не, недей, не искам...

Но чуждата мисъл вече вървеше през него и Сил пропадна в голямо светло море. Последната своя, собствена мисъл, която улови бе, че не умее да плува...

***

Генералът седеше на бюрото си, подпрял глава на двете си ръце. Мълчеше. Мъжът в бялата престилка обърна монитора към него.
- Това е. Със сигурност.
- Добре – генералът звучеше уморено. – Кажи ми с прости думи какво значи това за Системата за глобално подслушване на мислите. Вече няма да можем да слушаме мислите на този човек – и какво толкова?
- За съжаление не е само това. Самият той става невидим за системата, но очевидно влияе на нейния цялостен интегритет. Има теория, че всички мисли са свързани в етера – такава аномалия може да повлияе и на други „обекти”...
- И?
- Други обекти вече започнаха да изпадат от системата – те самите не са аномалии, но изглежда по някакъв начин мисловните им вълни се изкривяват от аномалията и така системата за контрол и следене се обърква. Изпуска ги.
- Това е катастрофа. Как ще контролираме сега всички тези различни хора? Как ще управляваме? Как ще се справим с китайците?
- Генерале, мисля, че не разбирате. Става нещо голямо, което нито ние, нито китайците, разбираме. Китайците вече са без значение.

***

- Разбра ли сега?
- Да.
- Ти си възелът, който връзва всички нишки и държи мрежата цяла. Сега всички са свободни в своята преплетеност.
- Това е хубаво, нали? Сега виждам всичко. Но не и теб. Кой си?
- Не се ли досети? Аз съм Онзи Който Оплете мрежата. И всички нишки в нея трябва да са свързани. Дълго време не бяха.