автор: sradev

предишно

Пак ми дойде време да спомена своите учители. Неотдавна извиках духа на един, а днес ненадейно се появи друг. Дошло му беше времето.


Бечо

Откакто се помня и много преди това познавах Бечо. Той беше чест гост у дома и активно участваше в домашните бърборения, които изглеждаха дълбокомислени, но иначе си бяха махленски интриги. На младини не можеш да различиш едното от другото, защото пътищата ти са отворени и ти с пълни шепи гребеш от бъдещата си. Но после се втвърдяваш и много от бъдещата ти изчезват и остава онова бъдеще, което хич не си го предполагал. Нещо като случаят с коняра, който станал маршал и крал, но като крал се къпел с ризата, защото на гърдите си бил изографисал надписа "Смърт на кралете". Слава богу - династията му още управлява.
Умни неща приказваше Бечо, после и на лекциите му ходех, независимо, че бяха в най-никаквото време - 8 часа сутринта. И да си призная правичката - каквото съм научил из философията - от него ще да е. Един ден дори му бутнах едно мое писанийце да го изредактира, т.е. да рече що за дивотия е, но той ми го върна с думите "Твоите не могат да се редактират." И прав се оказа, някои се опитвах да ги редактирам, ама не мога, а сега едно дадох на рецензента, а той направо ме отряза - ще ти попоправя грешките, но няма да ти бъда редактор. А днес си припомних последният ни разговор с Бечо. Питам го "Защо напоследък не се появяваш в къщи? Да не би да са те обидили нашите?", а той простичко и тъжно ми отговаря "Пътищата ни се разминаха." Така е. От тогава с много хора пътищата ми са се разминавали, и със съвсем малко пътищата са се раздалечили, за да се срещнат отново. Е, пак е добре, че не се срещам със себе си.

Попето
Имаше един период, когато проклинах света и околностите, виното не ми се услаждаше, а на сладоледа не му чувствах вкуса. Тогава срещнах Попето. Тъкмо си бях преброил стотинките и поръчал един ром, когато той се изтърси на масата, седна и запита "Какво ще пиеме". Нейсе, поръчах му и на него ром, с което ликвидирах студентските си капитали. Все пак един опърпан чичко, явно е жаден. Поговорихме и видях в него невероятна интелигенция, заинтригува ме. Приключиме моите поръчващи възможности и той ме замъкна на съседната маса, където седяха двама спонсори. Разбира се изпиме и техните капитали, но нещо не ми пасваше в поведението му, та после го попитах "Ама защо се правиш на тъпак пред тях." А той ми даде една огромна максима "Дай на другите, каквото им трябва и вземи своето. Те имаха нужда да се почувстват пред някого големи."
Това е, той ходеше и даваше това, което на душите на хората е необходимо. После други ми разказаха, че той е най-големият български психиатър, търсих го в Берлин, но не го намерих. Тази среща ни беше единствената. И независимо, че виждах как ме манипулира, все пак методите му действаха. Опитвах се да му подражавам, но припрян човек съм и не ме бива. Е, и в тая област не мога да се саморедактирам.

Бай Кольо
Имаше един колега на баща ми, бай Кольо му виках, ама защото съм си пернат в устата и априори никому не цепя басма. Научи ме на спокойствие към хората - ами те са си такива. Много по-късно погледнах с неговите очи света и се стреснах от мръсотията, в която той седеше. Такъв си е света, такива са хората, а пък ти си прави твоето, защото няма кой друг. Ако нещо се случи - не е страшно, докато си същият. А ако си се променил, значи си се предал. Предадеш ли себе си, вече си загубен. Така го знаеше той, но никога не го е казвал. То от казване файда няма.