автор: ianchefff

Днеска се разхождам по улица “Витошка”, дето в последно време е арената за показ на всякакви парвенюта и идоти, и се радвам на хубавото време. Чувствам се в почти отлично настроение, но още може да се желае. И влизам в първия срещнат магазин, за да премахна “почти”! Оказва се, че тук се продават прашки, сутиени, бельо, чорапи и други подобни... ъ-ъ-ъ, неща.
Чистичко, спретнатичко, че как иначе, “Витошка” е това, центърът на столицата, пари се перат тука, ей! Ама това е друга тема. Е, продавачката дреме с фас в уста пред входа и меланхолично ме проследява като влизам. Не изглежда доволна. На мен обаче не ми пука. Действам по план. И й викам:
– Добър ден. Искам да купя едни прашки. Какви модели имате? – и се усмихвам ама мно-о-ого чаровно. Умея го, да си знаете. А тя, младо момиче, сигурно няма и 25, ми се сопва:
– Какви модели, това да не са леки коли?! – брех! Що така с лошо бе? Какво им става на тия, днешните?
– Не са леки коли, разбира се, прашки са... – овладявам яда си, първо, защото, както споменах, днес ми е много весело и второ, защото просто не искам да се карам с никого. Поне не сериозно. Ама все пак, не може такова отношение бе, драги зрители!
– Тогава защо питате за модели? – пак пита тя. Прилича ми на една актриса, но не се сещам името й. С тъмна коса е, много червило и някакви цветни фибички в косата. Добре, че няма и лампички да светка докато работи.
– Така ми дойде – какво да й кажа?!
– Как така ти дойде, то, това – замисля се за миг, – да не е мензис? Вие да не получавате мензис бе, господине? – и на “бе” ми говори, и за мензис ме пита. Може и да получавам, нея какво я интересува? Егати възпитанието! Аз оборот съм дошъл да правя, тя ми се зъби. Стискам устни, преглъщам и тази дивотия. Но влизам и аз във филма.
– Да, получавам мензис. Вчера ме даваха по телевизията в новините, ако сте гледали новините. Утре съм при Венета Райкова, да ме разпитва – сещате се, онази, дето може да драматизира за всичко. Дори 6-ца от тотото, някой да спечели, тя пак би могла да ви накара да се разревете от ужас. Толкова е добра.
– Ама как така? – учудва се девойчето и една червена фибичка с тих пукот се разкопчава, като позволява на косицата му да цъфне. Усмихвам се внимателно, да не вземе да се разстрои, че ще ревне и трябва да я успокоявам, а хич не ми се занимава с успокояване на когото и да е днес. Тя си прибира фибичката в чекмедженцето под касата.
– Ето, така. Уникален случай съм, ще ходя в Америка, да ме изучават в университетите там – разказвам. И си вярвам де, за да съм убедителен. Ама не като български актьор, щото те преиграват и става скучно като ги гледам.
– Су-у-упер – изведнъж стана “супер” положението. Явно в последно време са пуснали олигофрени за продавачки. Казах ли ви че дъвчи дъвка? Не съм? Е, казвам ви. И постоянно прави балончета и ги пука в лицето ми. Пук... Чат... “Су-у-упер положение”. Чат, чат...
– Та, въпросът ми беше какви модели прашки имате? – връщам аз колелото на историята.
– Ама нали ви казвам, това не са модели... – пук.
– Добре, какви видове прашки имате? Или сега ще ми кажете, че това не са животни, за да са видове?
– Заяждаш се – и пак следва чат, пат, пук. Почвам да примигвам от толкова много пукот. Добре, че съм бил в армията едно време. – какви точно прашки търсите?
– Имате ли в червено?
– О, цесекар – усмихва се. Абе, ще станем приятели май. След такава усмивка от нейна страна...
– Не, Манчестър Юнайтед. Имате ли с надпис “Манчестър Юнайтед”?
– Нямаме – чат.
– Ливърпул? – продължавам да се надявам аз, вярвайки в нашето бъдещо приятелство.
– Не – чат, пук. Прикляк... “Прикляк” се отнася за мен. От пукота прикляквам.
– Лоша работа.
– Ама това наистина ли е за вас? – пита ме тя. И ми намигва. Предпочитам да ми се намига, отколкото да ми се гърми!
– Кое “това”?
– Ами, прашките... – чат, пат! Ще хвана някоя болест от стреса. Не ми вярвате сигурно, но магазинът е доста голям и кънти от нейните гърмежи доста силно.
– Не – простичко отговарям аз и леко примигвам, в очакване на следващото гръмване. – Имам една гола статуя вкъщи, за нея са. Да я облека, че като ми идват по-възрастни роднини на гости, да не се изчервяват.
– Моля? – тя толкова се учудва, че за миг спира да дъвче! Представяте ли си?
– Шегувам се. За мен са, разбира се.
– Е, откъде се разбира? – чат.
– От това, че съм фен на “Манчестър Юнайтед”.
– Феновете им носят прашки ли?
– Не знам за всички. Ама аз просто искам да пробвам. И затова питам за модели, цветове… – при “модели” момичето пак се озъбва. И изджваква няколко гърмежа. Бе, какво толкова странно има?!
– Ами имаме едни тук… не са много червенки. По-скоро розови – чудно, аз да не съм...
– Не искам розови. Аз да не съм фламинго! – отсичам с достойнство. – Или розовата пантера Пинко. Гледали ли сте я?
– Никакви пантери не съм гледала! Ама много сте претенциозен!
– Щото сте малка, напоследък не са я пускали! Един модел още не сте ми показали! Вид, искам да кажа – така де.
– Не ги ли виждате? – и следва откос от устата й.
– Виждам ги аз. Ама вие за какво сте тук? Що не ви сменят с една касичка? Идвам, избирам си, ако има, пускам парите и чао...
– Чао? Тръгвате ли? – пита ме с надежда момичето. Без да пука. Имам чувството, че обяснявам на паметника на Съветската армия.
– Вие блондинка ли сте?
– Моля?! Ще се обиждаме, така ли?
– Не, питам само. И за вас ще разкажа на Венета Райкова.
– Ми, добре. Тъкмо ще стана известна.
– Да, ще ви дават по телевизията. Ама в черни краски.
– Но ще се махна оттук! – вдига дръзко глава. Сякаш се кани да пее химна на финала на Шампионската лига. Толкова гордо стои. Щяла да се маха. Абе, къде ще ходиш ти бе-е-е-е. То с тая дъвка, най-много в казармата да я вкарат. Да си гърми на воля.
– Вие затова ли така ме обслужвате? – пак се връщам на основния мой въпрос.
– Аз не ви “обслужвам”! За каква ме мислиш?
– За продавачка, консултант-продавач. Нещо такова.
– А, добре – е, чак пък толкова зле не изглеждам, моля ви. Тя ме обижда. Толкова ли съм тъп, че да си мисля за проститутки в магазин на “Витошка”? В ни-ка-къв слу-чай!
– Червени нямаме значи. Дайте да видим розовите – въздишам аз отново с надежда.
– Ма, не ги ли виждаш, де? – къде останаха добрите обноски, не знам. Явно са отлетели от главата й. Ми то след толкова много гърмежи, нормално е да почнеш да се държиш като говедо. Ама ги намалява сякаш...
– Ма – влизам в нейния стил, – искам и да ги пипна, ако може.
– Чисти ли са ви ръцете? – и чат, чат! Ще ме застреля още малко. Нищо не е намалила! И такова нещо ми иде да й кажа, ама се спирам, за да не загубя по-малките си почитатели и почитателки.
– Да. Чисти са!
– Щото не са евтини. Идват тук всякакви, пипат, мажат, после как да ги продавам?!
– Не знам. Дайте да ги видя.
– Ето ги – пипам, нещо не ми харесва цвета.
– Не ги искам. Нещо друго?
– Какво друго?
– Ами химикалка, листи и свещник с иероглифи. Ама японски, че китайските не ги разбирам добре. Имате ли?
– Вие да не сте болен? – чат, пат.
– Не, добре съм. Ама с тоя пукот след малко ще започна да заеквам. Вие ли ще ми плащате лечението?
– Мен ме кефи! – я, фръцла с фръцлите! Тебе може да те кефи и да пикаеш права насред улицата, ама не го правиш! Спестявам й го това, последното.
– Питам за други модели, ъ-ъ-ъ, видове?
– Ама ето ги бе, господине! Ето ги! – очаквам да ги свали от рафтовете и да ги тресне в главата ми. И да се превърна в ходеща реклама на бельо. Може и някоя фибичка да ми закичи.
– Може ли да пипна? – казвам със съкрушен глас. – Измил съм си ръцете.
– Кои по-точно?
– Тези! – посочвам на посоки. Тя още по-напосоки ми дава някакви. – Какви размери имате?
– Ще ви станат! – категорично казва момичето-продавач-консултант и за да е по-респектиращо, гръмва няколко пъти. Прикляквам и поглеждам нагоре в очакване да падне някоя лампа. Не пада. Добре са ги захванали в случая. Щото в последно време какво ли не се случва.
– Какви размери имате?
– Ще ви станат – настоява тя. Чат, пук...
– Какви размери имате? – повтарям пак.
– Вие не сте в час, господине! – пат, пат, чат. Само рикошети не се чуват. Канонада, достойна за екшън с главна героиня актриса, дето стреля с уста. Може някой следващ Джеймс Бонд да е жена, що не? Там нали всякакви простотии вървят...
– Питам за размери, вие ми говорите за час. Аз да не съм ученик?
– Какви ученици ви преследват? – пат, чат.
– Е, такива. С прашки. Ученици с прашки! – ама и аз като полудея и става страшно!
– Моля?
– И ме целят с камъни...
– Глупак!
– Е, как да си избера прашки с такова обслужване? Имате ли книга за похвали и оплаквания?
– За какво ви е? Ами пиша поезия, та ми трябва някъде да си запиша една идейка. Може ли книгата? – казах, че става страшно.
– Нямаме такава. Ще се обадя на шефа, да дойде да ви изгони! – и спира да дъвче.
– Тъкмо ще му разкажа за Венета, мензиса и обслужването тук. И стрелбата с дъвка! Довечера на Венета ще разкажа, че съм без гащи отдолу, щото не съм успял да си купя заради вас! – предупредих ви за страшното!
– Ама… – и сбърчва носле.
– Ама “а” де. А аз просто искам да разгледам – и лицето ми приема тъжен вид. Сякаш съжалявам за пропуснатия шанс да се кача на Халеевата комета.
– Ето, разглеждайте – омеква момичето.
– И да пипна искам. Мил съм си…
– Стига си го повтарял! – и пак се втвърдява. Шизофреничка!
– Имате ли различни размери?
– Имаме! Да! Имаме! – крещи, пени се. Я, по-спокойно бе, другарко!
– Какви? – казвам го най-учтиво и възпитано. Както ви споменах, дошъл съм за добро настроение и си го получавам. За вас не знам.
– Аз ви казвам, тези ще ви станат! – и ме оглежда отгоре до долу. Чак малко се притеснявам. И следва чат, пук, пук. Хайде пак почнахме със зарята... Абе, що не го наемат да гърми по празниците? Слагат му един високоговорител и почва. Спестяват се хиляди левове. Ще пиша до канцеларията на президента довечера. – Познавам хората – обобщава момичето, бавно предъвквайки заключението си.
– Виждали сте ме гол? Иначе как ще знаете размера ми? И това кога? Не си спомням.
– Не мога да ви понасям! – пат. Само едно едничко “пат”. Нищо повече.
– То и аз не мога да се понасям понякога, особено, когато съм без прашки – и ние имаме проблясъци, да, да.
– Ох…– да не си глътна дъвката сега? Че как ще извикам “Бърза помощ” без прашки? Срам, срам... Шегувам се.
– А след Венета, довечера имам среща с гаджето. Как ще се явя така при нея?
– Ами купете си!
– Опитвам се. Нямате червени.
– Имаме розови!
– Не става. Кога ще получите?
– Вдруги ден – чат, пук. Пак се почна.
– Червени?
– Да.
– Различни размери?
– Да – надеждата, че най-после ще си купя нещо и ще се разкарам, расте с всяка изминала секунда в погледа й. Дори дъвченето намалява своята скорост.
– В други ден ми е късно – и всичко в очите й рухва. Ако сте виждали как се събаря сграда, взривена с динамит, е, така се срина нейната надежда.
– Е, аз какво да направя?! – пак заема войнствена позиция и ме подпуква с куршуми. Образно казано. Иначе има хубави устни, но с тия гърмежи се загрозява.
– Дайте ми книгата за оплаквания! – както казах и аз имам блестящи попадения.
– Нямаме такава книга! – пат! Чат!
– Ще отида при конкуренцията. Ще разкажа на всички за вашия магазин, как нямате червени прашки за мъже!
– Ми, аз съм на заплата. И ще напускам скоро…
– Ще дойда след като напуснете. Мисля, че ще е по-различно някак.
– Довиждане – казва ми и изстрелва един залп. Май вместо прашки, преди да вляза тук е трябвало да си закупя бронежилетка!
– Не съм тръгнал. Аз търся и жартиери някакви.... – виждам как й прилошава. Оглеждам се за чаша с вода наоколо. Под едно огледало има малко жълто шкафче, а върху него кристална вазичка с червени цветя. А, така! Значи червени цветя имаме, червени прашки нямаме!
– Какви жартиери? – запазва самообладание тя.
– Червени.
– НЯМАМЕ ЧЕРВЕНИ!
– А онова червеното там какво е? – и посочвам зад гърба й.
– Чорапогащник.
– Не може ли да го срежете и да ми го направите на чорап с жартиери?
– Аз да не съм шивашки цех бе, господине? – чат.
– Не знам, отзад може да сте.
– Къде “отзад”? – чат, чат, пук.
– В задника – ами, търси си го, извинявам се за грубия език, който употребявам.
– Идиот!
– Не бе, може да имате фабрика зад магазина, то оттук през витрината ми прилича малко на Чичо томовата колиба като гледам…
– Ти си Чичо томовата колиба! – чат, чат, пат. И едно последно “пук”. Добре, че не съм негър, че ще си помисля, че иска да ме застреля.
– Аз? Не. Аз просто искам прашки и жартиери.
– Ето ги! – и стиска устни. Изглежда ми малко истерична за продавачка. Вие как мислите? Явно няма желаещи за тази работна позиция, иначе не би трябвало такива да работят. Нервни, с автомат в устата. Не е гот.
– Искам червени.
– Нямаме червени!
– И аз как ще правя любов довечера? След Венета…
– Не знам!
– Така съвсем голи, няма да се чувстваме добре. Ще приличаме на разгонени китове. Правещи любов. Опитващи се... – натъжавам се видимо. – Няма да е добре. Така голи е малко семпличко. Безинтересно... Скучно... А толкова желание имаме...
– Престанете! – пат, чат.
– Дайте ми книгата за оплаквания – аз си знам моето.
– Нямаме такава книга. Напуснете магазина, моля! – опа, така ли ще се отнасяме с клиентите? Къде остана девиза “клиентът винаги има право”? Къде?
– Ще отида в полицията – заплашвам я. Малко да се усети!
– Отивайте, където си поискате – чат. Само едно.
– И при Венета Райкова ще ида. Ако ме приеме…
– Нали щяхте да участвате в предаването й? – отваря широко очички девойката. И не ме удостоява с нито едно едничко “чатче”. Да не са свършили патроните?
– О, пошегувах се – и пак й се усмихвам чаровно, както в началото на нашата история. Тя не се усмихва. Дори не дъвче. Гледа ме лошо.
– Нахалник! Така да се гавриш!
– Имате ли червени прашки?
– НЕ!
– Не ми трябват, и това беше шега. Довиждане.
– Сбогом! – без заря, фойерверки и салюти. Е, нищо.
Обръщам се и виждам Венета Райкова! Tази, която може да ви разгони майката с безсмислени въпроси, зададени по най-абсурден начин. Стои на два метра зад мен, гледа ме и мига на парцали! Самата тя. Или някоя, която прилича на нея.
– Добър ден – казвам хладнокръвно. – Тук нямат червени прашки. И се държат грубо.
Нищо не ми отговаря.
Излизам безгрижно, с усмивка на уста. Затананиквам си любима мелодия. Чудесно време, чудесен ноемврийски следобед.