автор: marcusjunius

В началото на февруари двехилядната година в София беше студено и кишаво, трамваите потропваха по втвърдените релси и се оплакваха пронизително на завоите, а бабите на женския пазар се бяха сгушили в старите си палта и мъкнеха торбите с „най-евтините” продукти към студените си, стари софийски апартаменти, с отдавна спряно парно и влажни стени.
В световен и регионален план няколко големи компютърни фирми скоро бяха направили милиарди от вълшебния „очакван” проблем „2000 година”, Португалия току-що беше поела председателството на Европейския съюз и България скоро щеше да започне преговори за присъединяване, което обаче малко топлеше измръзналите баби, втвърдените трамваи и пенсионирания учител Стамен Панчев Добринковски, майка Мария, моминско име неизвестно, родом от Струмско, преселница в Софийско в началото на века, с баща Панчо Стаменов Добринковски, кореняк софиянец, както се казва, пристигнал още с кораба „Мейфлауър”. Тъй като никой от родителите на Стамен Добринковски не желаеше да му каже моминското име на майка му, а и поради македонското окончание на фамилията им, Стамен подозираше, че татко му по някаква причина бе приел фамилията на майка му, наместо, както е обичайно, обратното.

2000 година беше особена за пенсионирания учител Добринковски, защото, на 02.02.00 той навършваше точно седемдесет и седем години. Стамен бе израснал в София, бе преживял първите бомбардировки над града през ноември 1943, след което, въпреки един свой придобит недъг (като беше петгодишен, едно одрано прасе се изскубна от куката в кварталната месарница и му извади рамото), който го бе отървал от армията до този момент, Стамен се бе записал доброволец и беше оцелял при Драва. След войната завърши Софийския университет и стана учител по история. Най-напред отиде по разпределение – в едно Варненско село, а по-късно успя, с малко македонски връзки и две агнета за кварталния партиен секретар, да се върне като учител в едно училище близо до своя роден дом, близо до сегашния Женски пазар. През петдесет и трета Стамен Добринковски се ожени за Мария Радкова от село Д., разложко, студентка в София, а през петдесет и девета се роди единственото им дете, Катя. Мария почина през осемдесет и първа, в съня си – докторите определиха инфаркт, но според Стамен тя просто беше поискала и си беше отишла.

Учителят Добринковски се пенсионира на 9 ноември 1989, след което на 10 ноември същата година падна режимът на Тодор Живков, което, в гладните години веднага след промените беше от известна полза за него, защото двама-трима съседи „седесари” понякога го черпеха по ракия и салата, понеже на шега казваха, че неговото пенсиониране било последната капка, която сринала режима.

Всичко това, разбира се, са много разбъркани и епизодични факти от един живот, които описват една обикновена, прозаична личност на своето време - живяла, работила, чувствала, желала. Те не биха имали никакво значение, ако Стамен Добринковски не беше по някакъв начин особен. А той беше. През целия си живот Стамен Добринковски никога, абсолютно никога не беше сънувал.

Разбира се, трябва да се внесе едно уточнение. Науката твърди, че всеки човек сънува – това било нормален механизъм за почивка или за там някаква информационна поддръжка на мозъка. Когато спи, във фазата на дълбокия сън човек неизбежно сънува, въпреки че невинаги помни това, което е сънувал. Учителят Добринковски никога не беше помнил свой сън. Никога.

***

Още като дете, а после в училище, Стамен усещаше, че нещо не е наред, защото децата често си разказваха сънища, като че бяха нещо съвсем истинско - нещо, което им се беше случило. Майка му даже ходеше при една съседка да и тълкува сънищата. Стамен разбираше, че сънищата са нещо много специално и на думи знаеше дори какво са те – че се случват докато спиш, че са като истински, че могат да радват или да плашат – но независимо колко се опитваше, той не можеше да изживее сън. Всички сънуващи хора знаят, а Стамен само подозираше, колко много изпуска – да, няма кошмари, но няма и зелени поляни, няма летене без крила и първи еротични сънища с полюции. Няма.

Така, с годините, да сънува сън стана най-голямата мечта на Стамен Добринковски. В началото той търсеше съвет от хората, но никой не можеше да разбере за какво става въпрос, защото никой не можеше да си представи, че Стамен наистина не знае какво е сън. Стамен ходи и по лекари, но те всичките бяха специалисти по безсъние. Каква ирония – точно от това бе болен Стамен, но за всички тях, медиците, безсънието бе да не спиш, а не да не сънуваш. Щом разберяха, че Добринковски си спеше по осем часа като пън, те всички се отказваха от неговия случай и го обявяваха за здрав.

Постепенно сънят се превърна в мания за софийския учител. Сънят като тема и сънят като сън. Като спане, но най-вече - като сънуване. Като теория и като практика. Стамен събираше всичко по темата - изрезки от вестници, свои записки в тетрадки, бележници и на хвърчащи листчета, даже и няколко аудио и видеокасети от по-ново време. Всичко събираше в един огромен куфар, от дебел шпертплат, с който беше изкарал офицерските си години в армията. Учителят мислеше само за това – как да изсънува един поне, кратичък, мъничък сън – най-му се искаше да сънува, как ходи с Мария из поле с млади слънчогледи, напечени от лятно слънце, или как политат като птици от Белинташките скали.

С времето той престана да забелязва живота наоколо. Дъщеря му израсна и се изучи без баща, защото през деня той учеше други деца, а вечер ровеше енциклопедии и научни списания и тестваше разни техники за заспиване на музика, с тапи в ушите или с кестени под възглавницата. Когато почина жена му, Стамен помоли едва-навършилата тогава двайсет години Катя да организира погребението и се появи на Орландовци, колкото да хвърли две буци пръст върху потъващия ковчег.

Така Стамен събираше и събираше в куфара и никога не го беше преглеждал или пренареждал.

***

Един ден преди седемдесет и седмия си рожден ден - на първи февруари 2000 година -- Стамен Добринковски се събуди с остра болка под сърцето и реши, че е време да прегледа куфара на съня. Тъй като в куфара беше само трупано и никога вадено, най-старите неща за мечтата на Стамен (както е за всяка мечта) бяха най-отдолу, а най-новите – най-отгоре.

В онази сутрин пенсионираният учител разчисти средата на хола и дръпна пердетата пред оплютия от мухи прозорец, през който никога не влизаше достатъчно светлина заради калкана на отсрещната сграда. После отвори ръждясалите закопчалки на стария куфар и внимателно го обърна върху ожуления персийски килим (с Мария го бяха купили от ЦУМ през осемдесет и първа, малко преди тя да умре). Вдигна бавно куфара нагоре, така че всичко вътре в него остана да лежи на пода във формата на един рошав, поклащащ се паралелепипед от стари тетрадки, листчета, изрезки от вестници и даже цяло списание „Космос”, което бе запазил заради една само кратка дописка за мозъчните вълни, но му беше дожаляло да откъсне страницата.

Стамен, с треперещи ръце взе най-напред малко жълто листче от офицерски бележник, което бе най-отгоре на купчината. 1945. Още мирише на барут. С избледнял молив на листчето пишеше, с неговия почерк: „Вече знам със сигурност коя е моята мечта: да сънувам най-красивия сън, който човек някога е сънувал.” Изречението беше написано по стария правопис, със странни „е”-та и с „ъ”-та на края на думите след съгласните. Обърна листчето от двете страни, подуши го отново и го заляха спомени за годините, в които тялото му беше младо и силно, а животът беше пред него. Пред него, за да търси мечтата си! Старческите му очи се насълзиха, но може да беше и от възрастта, и той внимателно остави листчето настрани. После бавно продължи да взима едно по едно нещата от купчината на пода, да ги разглежда, да чете старите текстове с научни съобщения за изследвания на съня, своите собствени записки от безброй изчетени енциклопедии, научни тълкувания за историческото и митологическо значение на съня за древните цивилизации, записки от разговори с лекари и врачки, дори няколко графики от последните години, със записи на собствените му мозъчни вълни по време на сън, които доказваха, че е „здрав”...

Всяко листче, всяка изрезка или предмет му припомняха момента от живота, в който смяташе, че е открил поредното парченце от загадката. Ето, този бележник бе от учителстването му във варненското село – там за пръв път беше открил данни за руските изследвания на съня по време на Втората световна. Тази пък изрезка от английско списание му беше донесена от един негов приятел, който в онези времена, по външнотърговска линия бе пътувал до Лондон. Тя го насочи към някои идеи за използване на определени химически субстанции за третиране на въздуха преди заспиване. И още, и още, и още...

След като разгледаше поредното листче или бележчица, старият учител внимателно ги оставяше отстрани, на нова купчинка – точно до старата. Докато ги премяташе през сухите си пръсти едно по едно, новата купчинка растеше, а старата намаляваше. След повече от два часа седене на пода, през ръцете на Добринковски бяха преминали всички негови надежди за прекрасен сън и бе останал само един предмет – последният в колекцията.

Учителят повъртя предмета в ръцете си – дори не беше сигурен какво точно беше това. Със сигурност беше метална кутийка с някаква модерна напитка, но каква точно – той не знаеше. Спомни си как се беше сдобил с нея – преди месец и нещо дъщеря му и внукът бяха дошли на гости. Сигурно е било около Коледа, защото само тогава идват. Момчето трябва да бе вече осемнайсет-двайсет годишно, дългуч, отракан, с висок глас и странен говор. Носеше в ръка тази кутийка – донесели му няколко от чужбина, били много „железни” и можело с тях да изкара цяла нощ „на купон, а после и да уча за изпити – изобщо не ми се спи, дядка!”... Старецът остана много учуден и се опита да разбере повече за напитката, но момчето явно знаеше само, че е „железна”. Стамен Добринковски обаче запомни другите думи на внука си:

„Ще престана да спя, копеле! От сън спомен няма! Ще пия тая джаджа, докато мозъкът ми забрави да спи! Смятам, че може да не се спи и освен това е наложително. Друго решение не виждам. Положението е лошо. Целият ми ден минава в мислене за това за колко неща нямам време, а после и нощем се будя и пак ме тормози този въпрос, но понеже съм сънен, отново си оставам само с мисленето. Понеже съм сънен, нищо и не доизмислям както трябва. Ако не спя, дядка, ще имам време да измислям нещата през деня и да ги правя през нощта. Или обратното. Да не спиш ти дава огромен избор!”

„А ако не спиш, как ще сънуваш?” – бе попитал старецът. „На кой му пука за сънищата, дядка? Животът е тук и сега!” – бе му отговорил внукът и му бе пъхнал в торбичката с традиционните коледните чорапи и ръкавици една неотваряна кутийка от питието. „Дядка, и да го пиеш по малко, че да не ‘земеш да светнеш като крушка”, беше се пошегувал младежът на тръгване.

„Може би това е решението – може би човек не трябва да спи, за да сънува?” помисли си старият учител. После повдигна с нокти халкичката на малката алуминиева кутийка. Тя се отвори със съскане и учителят Добринковски, с присвити очи и на дълбоки глътки, изпи до дъно сладникавото съдържание. Зачака с надежда и много скоро установи, че както всеки ден около обяд, неудържимо му се доспива. „Не действа, проклетията”, рече си на ум той и полегна направо на пода, като положи глава върху купчината хартии от стария куфар.

***

Учителят Добринковски се събуди леко схванат, а слънцето светеше точно в очите му. Помисли си, че трябва да е късен следобяд, но после се озадачи, защото слънцето никога не влизаше през този прозорец. Дали, докато е спял, не бяха бутнали съседната сграда за някой нов строеж? В този момент Добринковски усети някакъв странен бодеж по краката си, погледна се и остана втрещен – беше обут в някакви смешни къси панталони и лежеше на... зелена поляна, а яркото слънце блестеше в очите му. Ръцете му бяха здрави и без старчески петна, а от кожените сандали стърчаха силни пръсти със здрави, гладки нокти...
- Какво сънува, Стамене? – мекият женски глас прекъсна размислите му и го сепна.

Срещу него, по-точно над него, стоеше красива млада жена, облечена в светлозелена рокля. Мария. Такава, каквато беше на двайсет и три.
- А? – само успя да каже той.
- Какво сънува? – каза отново тя и усмивката и огря цялото поле, чак заслепи слънцето.
- Аз... не сънувам, Марийо... – успя накрая да изрече той.
- Стига, Стамене! – засмя се тя мило. – Всеки сънува! Какво е последното, което си спомняш?
- Ами... – замисли се той – как точно преди седемдесет и седмия си рожден ден разглеждам оня куфар, със старите изрезки за сънищата, и ми беше много мъчно, и после изпих някакво питие на внука ни, от чужбина, и после заспах и...
- А, ето! – засия Мария. – Виждаш ли, че си спомняш съня!
- Ама аз...
- Хайде! – дръпна го игриво тя за ръкава. – Ставай да вървим! Нали ти обещах да ти покажа онези скали, от които се лети толкова прекрасно! Близо е, ей там, отвъд слънчогледовата нива!