автор: Srqda

Самотата е приказно-страшна
като снежна гора.
Бял капан, в който те хващат
дири на вълк или на сърна.

Там мистичните, гладни птици
с глас неистов крещят
и премръзнали, тежки клони
скърцат глухо, преди да умрат.

А душата – призрачно бяла –
стене диво за цвят...
Нейното жизнено право е кратко
в този – вечен ли? - свят.

Иска в транс да танцува отново
по жарава от грях -
и с кърпикожуха наесен - отровно
да покълва пред сетния сняг...