автор: joy_angels

Като видях Хрисим Панчо да влиза в кръчмата с грамофона, рекох си – пак е объркал календара. Сигур – продължих да разсъждавам – се е почерпил някъде на яка вересия та е забравил, че днес е сряда и следващото им участие с грамофона е чак на кръщенето на чорбаджи Минчовата внучка. Сиреч – в неделя.

Огледах го аз, както си седях над пърцуцата, че беше ракиено време – читав ми се видя. И окото му, лявото, дето се замяташе, кога е пиян – сега си беше баш както си му е ред. И що щеше тоя грамофон в ръцете му? Понечих да го питам, ама се сепнах, че туй му беше лошият навик на Хрисим Панчо – питаш ли го нещо, сяда ти на масата и почва да те гледа като болно псе. Такъв жален поглед вадеше от тия негови очи, че сърце не ти даваше да го не почерпиш. Ако се направиш на утрепан, á си се обърнал, á ти е грабнал юзчето – и нямаше прошка. Изпиваше го до дъно. И пак гледаше жално, че да ти секне попържнята още в гърлото.

И понеже всеки в село му знаеше номера, като влезеше в кръчмата – наставаше мъртвило гаче ли чумав е влезнал. Мъжете се обръщаха с гръб, та даже си и затуляха очите, като да го няма. А иначе бе кротък у пиянство. Ако не беше тоя тик на лявото му око – не можеш го разбра, че е пиян дорде не заспи на масата. Нема ни гък, ни мък да чуеш от него, не е имало случай в разправия или в бой да се замеши...

А грамофонът беше другото, с което Хрисим Панчо бе известен. Тоя грамофон беше единствен у сички села околовръст. Фунията му беше една разперена, разперена – като на Мончовица фустаня. Леле каква жена беше тая – ако почнеш да я дялкаш барем седмица работа те чака. И не една – три градски булки можеше да направиш от нея... А пъргава! Като се разфучеше от горната махала към кръчмата да търси Мончо – само прах след нея и един развят фустан...

Грамофонът имаше и четири плочи. Цяло село ги знаеше наизуст, че ги слушаше непрекъснато. Ама пó друго си беше с него – дойде сватба, кръщене, празник някакъв, другите села съберат нашите си, прости инструменти, а ние – грамофон. Е, и Спас кларнетиста си го тачехме, че на таз купешката музика хорото хич не идеше. Пробвахме, ама се препъвахме и не я докарвахме въобще, та пускахме грамофона само за сладост. И за култура на целокупното население, стига даскалът беше натяквал, че сме прости. Той щото беше нов още и мислеше, че като е забол тънките си очилца на носа – ветрищата над каваците е хванал. Но откак опита да учи Донка на валсуване, а тя го изпогази, а че накрая се спънаха и той падна отгоре й – миряса. Щото ученето беше насред годявката на Кировата щерка и имаше бая народ. Леле какъв смях падна! Оттогава обаче даскалът - гледах го – не знаеше дé да си дява ръцете като минеше Донка, а брадата му потреперваше едно изтънко, изтънко, нищо че малко кьосе падаше.

Та седях си аз, гледах си през стъклото на юзчето Панчо и грамофона и дорде умувах откъде да го подхвана, от масата до прозореца се чу глас:
- Къде с тоя грамофон, бе байно?

Тия двамата бяха от града, докарали бяха пръскалки за овошките, та ги продаваха. Всяка година идеха пролетно време, обикаляха селата. И мойта пръскалка беше от тях купена.

Хрисим Панчо хич и не чака повторно запитване, ами остави грамофона току до масата и седна при тях. Намести се на стола едно хубаво и рече:
- В града съм тръгнал да го нося. Продавам го.

Брях! Че как тъй ще го продава?! Ами селото? Ами културата? От едното удивление към чутото дигнах стъкленицата и – до дъно. Изгори ме, пущината, ама нищо не беше това в сравнение с новината. Че село без грамофон село ли е? За беда бях сам, а Венко кръчмарят беше сигур в зимника слязъл, та както и да въртях очи – нямаше друг наоколо, да му се облещя и да споделя, един вид, втрещението си.
- Ама чух, че сте тук и рекох – дали не искате вие да го купите. С четири плочи го давам... – довърши Панчо.
- И за колко го даваш? – попита същият, дето седеше откъм прозореца.

Тук очаквах Панчо да се замисли, да се почеше барем, а той само облиза устни и изстреля:
- За сто.

Ясно бе като бял ден - беше обмислил той тая злоупотреба с радостта на селото. Че иначе трудно решаваше като го засърби лявото ухо - с лявата или с дясната ръка да се почеше. Знаехме си го...
- Ама с плочите наедно... – добави и тук сърцето ми съвсем се разхлопа. Види се отиде ни честта и за срам на съседните села щяхме да станем...
- Много бе, байно! – извиси глас оня до прозореца и дорде Панчо се наведе да бръсне фунията с ръкав, видях го да подмига на другия, с кафявото сетре. – Я дай да пием по една ракия, може и да размислиш.

Светнаха очите на Панчо, щото в тоз момент и кръчмарят се намери, та донесе една стъкленица на масата. Пиха, размениха някоя дума за времето, за овошките, а аз седях на тръни. Нито имах как да разкажа на Венко що става, нито пък можех да седя ей тъй, безучастен. Затуй и аз поръчах още една пърцуца...
- Та колко казваш искаш за тоя грамофон? – попита търговецът откъм прозореца.
- Ми... – като да размисляше Панчо – осемдесет...
- Скъпо, байно, скъпо му искаш – и пак подмига на ортака си.

Тоя път ортакът поръча, а Панчо – усладило му се беше – надигна и изпи ракията наведнъж. Гледах аз с внимание: лявото му око почна да потреперва, ама издалеко още. Отиде ни грамофонът – рекох си наум - но тия и без пари искаха да го вземат...

Пак празни приказки думаха дорде стигнат до техното:
- Кажи сега няма ли да го спазарим тоя грамофон?
- Може – окото на Панчо проигра по-силно, че на него не му трябваше много...
- За колко? – попита кафявото сетре.
- Със или без фунията? – захили се Панчо.
- Ааа, байно - на оня до прозореца нещо не му беше до смях – на интересни ли ще се правим сега? А?
- За вас, че сте арни хора – петдесет! – Хрисим Панчо се усмихваше кротко.
- С плочите?
- Аха.
- Много е!

Панчо се наведе, бръсна пак фунията на грамофона, и изотдолу им рече:
- Да помисля още една ракия време...

Поръчаха му още една. Милно ми бе за грамофона. Разнежих се, че поръчах и аз още едно юзче – да се простиме. Слушах приказките на двамата търговци – преливаха от пусто в празно, а щяха да си тръгнат с гордостта на селото. Мъка... А Юдата Панчо хич и не му пукаше, ама знаех, че вече си е пийнал, щото лявото му око заситни ръченица ей тъй, отведнъж.

Оня до прозореца се наведе напред, хвана лакътя на Хрисим Панчо и продума , та заби ножа в сърцето ми:
- Казвай вече, че да си ходим. Път ни чака...
- Какво да казвам? – попита Панчо гаче ли тъкмо влизаше в кръчмата.
- Как какво? Колко му искаш на грамофона?

Панчо се опита да се ухили, ма види се – трудно му беше, затуй се отказа и сериозен рече:
- Бе аз и за двайсет да ви го дам... Ама зорът ми беше да дойда да се напия, пък немах пари... Затуй търсех да го продам.

Тук хлъцна съвсем достоверно и продължи:
- Ама аз така и така се напих, щото сте арни хора та ме почерпихте. Та вече немам зор да си продавам грамофона...

И като стана, залитна, а столът зад него се прекатури. Скочих и аз, ама краката ми поднесоха, та и моят стол се прекатури. Тъй сред тоя трясък двамата грабнахме грамофона та се изсулихме бързо-бързо навън, дорде търговците гледаха опулени след нас.

А туй че са били опулени го каза после Венко кръчмарят, който вечерта разправи цялата история на мъжете. Ама мен ако питате – бая измислици беше притурил.

Щото той все влизаше и излизаше и не беше баш през цялото време, когато аз защитавах грамофона и честта на селото.

---
Разказът е включен в сборника "Луд на шарено се радва" - Каунь 2009